Приближих се до крайслера му. Микробусите наоколо ми осигуриха известно прикритие от охранителните камери. В голям комплекс като този, колкото и да бяха страшни, камерите на третото подземно ниво по всяка вероятност бяха преглеждани периодично или само ако има произшествие. Въпреки че като се имаше предвид как преминава денят ми, изобщо нямаше да се изненадам, ако пак улучех неподходящ момент.
Да се качиш в някоя кола не е много трудно, но да я откраднеш е съвсем друга работа. Въведените през деветдесетте години устройства за блокиране на двигателите отнеха забавлението от краденето на коли. Когато бях тийнейджър, имаше един вълшебен момент за разходките с чужда кола, когато се появи бастунът за заключване на волана. Все още имаше в движение доста коли от осемдесетте години, които можеш да отмъкнеш. Трябва ти обаче много сила, за да разбиеш бастуна, пък и ще изглежда ужасно подозрително да вървиш в закрит паркинг с метален лост. Но после, Бог да ги благослови, шофьорите започнаха да прикрепват метални скоби на воланите за теб. Запалваш мотора, разбиваш ключалката на скобата и ти трябва само трионче в ръкава, за да срежеш скобата и да я махнеш от волана. Целият град беше изложбена зала на автомобили. Но щом ключовете с чипове станаха стандартни, купонът свърши. Вече нямаше запалване с жички. Възможностите за избор бяха да използваш крик или да хванеш автобуса.
Трябваше да вляза, без да оставя следа. Тънките метални пластини не работеха надеждно от години, затова ключарите използват метода с клина. На колоната зад мен имаше жълти стопове. Извадих твърдата пластмасова капачка на единия и я вкарах отгоре във вратата на шофьора, а после натиснах пластмасата по-навътре, отваряйки малко пространство между вратата и рамката. Отвъртях шпилка от тръбата, минаваща покрай стените, и я огънах леко покрай клина. Ръката ми се разтрепери, когато шпилката влезе до половината. Ако оставех драскотини по рамката на вратата, щях да се издам на Линч. Спрях, успокоих се и я насочих към ключалката на вратата.
Шпилката се плъзна по върха два пъти. И после успях да постигна солиден контакт. Бутонът се спусна. Ключалките изщракаха и се отвориха.
Линч поддържаше чиста колата си. Надявах се, че има джипиес, който да ми покаже обичайните му места за срещи, но не намерих нищо друго освен диск с „Най-доброто от Франк Синатра“ и миризмата от десетки хиляди цигари, просмукала се в тапицерията.
Седнах вътре за миг. Това беше единственият ми шанс. Линч щеше да се върне всеки момент.
Извадих мобилния си телефон и изключих звука. Проверих го четири пъти и го пъхнах под задната седалка.
Слязох и заключих вратите.
Чух, че някой идва зад мен. Отдръпнах се от колата и тръгнах спокойно към изхода.
Закръглен мъж на средна възраст с пожълтели от никотин мустаци се приближаваше към мен. Носеше черна униформа във военен стил, но в днешно време всички пазачи в моловете се правеха на командоси от специалните части, затова външният му вид не означаваше много.
Щом стигнах до него, разбрах, че не е от ФБР, а от Федералната охранителна служба, вариантът на правителството на „ченгета под наем“. И все пак той имаше радиопредавател, по който можеше да навлече ад на главата ми само с няколко думи.
Изпънах рамене, изпъчих гърди, припомняйки си всеки детайл от позата, която бях научил във флотата, и закрачих право към него. След това му кимнах почтително.
Мъжът ме погледна и също кимна в отговор.
Върнах се при стълбището на подземния паркинг, изкачих два етажа и излязох на „Федералния триъгълник“. Насладих се за миг на свободата, а после си спомних, че все още съм навътре във вражеска територия, близо до мястото, където беше екзекутиран Сакс, обграден от полицаи, военни полицаи, прокурори и съдии. Махнах се оттам, колкото можах по-бързо, тръгнах на север и поех по дългия път към джипа си.
34.
Седнах зад волана, извадих лаптопа си и влязох в уебсайта на доставчика на услугите за мобилния ми телефон. Търсих, докато намерих функцията „Къде е мобилният ми телефон?“, и позвъних на телефона си. Видях го на картата да спи спокойно в колата на Линч под полевия офис на ФБР.
Оттам отидох в квартал „Шоу“, където имаше по-малка вероятност да познаят джипа ми след убийството на Сакс. Спрях пред една обществена пералня и зачаках. След десетина минути Линч потегли, отправяйки се на запад.
Последвах го, движейки се пет минути след него, за да не ме издаде джипът ми. Уличното движение в окръг Колумбия е достатъчно опасно и без да се налага да поглеждаш лаптопа си на всеки двайсет секунди. Движехме се на северозапад, през градчетата край река Потомак откъм страната на Мериленд, и скоро много по-скоро, отколкото бихте си помислили, идвайки от центъра на Вашингтон — карахме покрай къщи и ферми за коне за десетина милиона долара.