Болката, влагата и студът вече нямаха значение. Безсъзнанието се спусна над мен като покров. Оставих се пред очите ми да падне мрак.
36.
Зазвъняха звънчета. Не знам дали само те щяха да свършат работата да ме събудят, но докато лежах на земята, върху ухото ми падна студена капка дъжд. Свестих се. Зъбите ми тракаха от студ. Звънчетата бяха пронизителният дигитален звук на мобилния ми телефон. Надигнах се на дънера и прегърбих рамене.
Трябваше да се движа.
Отговорих на обаждането, докато се мъчех да стана.
— Ало.
— Майк?
— Кой се обажда?
— Емили. Емили Блум. Исках да питам как мина срещата. Добре ли си? Неподходящ момент ли избрах?
— Малко съм загазил — изграчих. — Дали не си някъде наблизо до Хърндън? Там съм. — Болката затрудняваше дишането ми. Всяка дума излизаше като стенание.
— Звучиш ужасно. Добре ли си?
— Не — отговорих.
— Ранен ли си?
— Да.
— Ще бъда там след десетина минути.
Не исках да я въвличам в това, но предпочитах да не умра от учтивост.
— Благодаря — отвърнах.
— Само ми кажи адреса.
Погледнах координатите на джипиеса на телефона си и й ги казах.
Докато чаках, се обадих на баща си.
— Здравей — започнах, полагайки усилия да говоря като жив човек.
— Какво става, Майк? Добре ли е Джак?
— Не съм го виждал. Искам да питам за онзи лекар, когото ти и Картрайт познавате. Ветеринарят.
— Макоско ли?
— Може ли да му се обадиш и да му кажеш да отиде в кабинета си?
— Какво се е случило?
— Добре съм. Трябва само да ме зашият.
— Какво? Отиди в проклетото спешно отделение. Имаш здравна осигуровка.
— Не мога.
— Защо?
— Малко ме простреляха.
— Не може да те прострелят малко, Майк. Какво става, по дяволите?
— После ще ти разкажа. В момента не мога да говоря. Но в това време ще се обадиш ли на Макоско?
— Ще дойда да те взема. — Той беше най-малко на половин час път от мен.
— Един приятел идва. Ще ти се обадя, ако се появи проблем.
За миг чух само дишане, а после татко отстъпи.
— Ще му се обадя.
Опитах се да остана в съзнание, но отново ми причерня пред очите въпреки дъжда. Събудих се, заслепен от фарове.
Беше Блум. Тя поиска да узнае какво се е случило и как от полевия офис на ФБР съм се озовал встрани от селски път, но аз нямах сили да обяснявам. Блум взе голяма пазарска торба „Нийман Маркъс“ от задната седалка, скъса я отстрани и я сложи на предната седалка.
— Имаш ли нещо против, ако само си почина. Не искам да изглеждам неблагодарен, но денят ми беше тежък.
— Разбира се. Да те закарам ли в болница?
— Не. — Прегледах съобщенията си и й казах адрес край магистрала „Лий“.
Спряхме пред витрина на осемстотин метра от магистралата с неонова табела, на която пишеше: „Ветеринарна клиника „НоВа“.
Ветеринарят беше приятел на Картрайт. Мисля, че докторът му беше длъжник, на хазарт или някой друг грях. Грижеше се за наранявания, за които хората предпочитат да не знае полицията. За пръв път чух за него, когато аз и баща ми имахме неприятности с предишния ми шеф.
Кървенето не беше силно, но постоянно. Болката беше поотслабнала или бях свикнал с нея. Започнах да се надявам, че куршумът може би не е проникнал в тялото ми и раната на гърба ми е от силата на удара. Когато се бях опитал да съблека бронежилетката, болката ме накара отново да припадна, затова все още бях с нея.
Макоско ни посрещна във фоайето. Държеше голяма чаша и беше с долнище на анцуг и памучна риза.
— Прострелян ли си? — попита той, извади пликчето с чай от чашата и го хвърли в боклука.
— Мисля, че куршумът се заби в бронежилетката — отвърнах.
— Хмм. — Той мина покрай рецепцията. Последвах го. Няколко кучета оголиха зъби до вратите на клетките си покрай стената. Макоско ме сложи да седна на метална маса. Мястото беше по-хубаво от последната болница за хора, в която бях ходил.
Разкопча бронежилетката и надигна предната част.
Стиснах зъби.
— Така добре ли е?
— Аха.
Лекарят внимателно отлепи бронежилетката от гърба ми.
Избълвах няколко ругатни.
— Виждам я — каза.
— Какво?
— Кървяща рана под бронежилетката. С какво те простреляха?