— Ани, не си в безопасност. Влез вътре.
— Не мога да повярвам, че се вързах на глупостите ти вчера. Загубил си най-големия си клиент и не ми каза? Кои са хората, с които си се свързал? Двамата с брат ти в някаква… банда ли сте? В шибана банда ли си?
На Ани очевидно не й пукаше кой я чува.
— Опитвам се да те предпазя. — Хванах ръката й. Кларк сложи ръка на гърдите ми.
— Престани — продължи тя. — Престани да лъжеш, Майк. И тя. — Ани погледна към Блум. — Явно спиш с нея, затова не ме обиждай, като твърдиш противното. До сватбата ни остават две седмици. Какви ги вършиш, по дяволите, Майк?
— Кълна се, че нищо не се е случило, Ани. Аз…
— Мислех, че искаш всичко това. — Тя вдигна ръка и посочи къщата и спретнатата градина. Видях вътре баба й, която ни гледаше и се наслаждаваше на заслуженото ми наказание. Не можех да споря с Ани в момента. Нямах време. Скоро Линч и хората му щяха да дойдат, жадни за кръв. Трябваше да я заведа на безопасно място и да се надявам, че ще оцелея. След това можеше да намеря начин да й обясня всичко и да поискам прошка за непростимото. — Но ти не можеш да го понасяш — продължи тя. — Не понасяш мен. Мислиш, че става дума за брат ти? Не. Ти го използваш като извинение да омърсиш ръцете си и да ми отнемеш всеки шанс, който си получил. Каза ми, че можеш да се промениш, Майк, но вече не съм сигурна в това. Държиш се така, сякаш постъпваш правилно и работиш за някаква благородна цел. Но цялото ти семейство е такова. Това е в кръвта ви. Ти си един от тях. Ти си загубена кауза. — Ани хвърли парите в краката ми. — По-добре е да го разбера сега, преди да направя най-голямата грешка в живота си. — Тя ме прикова с поглед, който познавах добре. Ани криеше този поглед от мен, откакто ме видя да убивам човек. Съжаление, подозрение и страх. Тя сложи ръка на челото си и въздъхна. — Не мога да повярвам, че го казвам, но всичко свърши.
— Ани, моля те, дай ми възможност да говоря с теб, но не сега. В момента трябва да те заведа на безопасно място.
Протегнах ръце към нея. Тя отстъпи назад. Баща й ми препречи пътя.
— Мисля, че Ани най-после разбра какво представляваш, Майк. Предлагам да се махнеш оттук.
— Аз? — обърнах се към него. — Аз ли съм престъпник, по дяволите?
Бях си обещал да не го правя. Това щеше само да се обърне срещу мен и да ме направи да изглеждам жалък. Но бях твърде отчаян да се сдържа. Гледката как този самодоволен нещастник се радва на провала ми и всичкото това двуличие ми дойдоха в повече.
— Може и да съм боклук — добавих и пристъпих към него, — но поне не съм ненавиждащ себе си лицемерен измамник, целият живот на когото е лъжа.
Кларк поклати глава.
— Не ти ли се е струвало странно, Ани — попитах, — че той взима петнайсет процента печалба в продължение на двайсет години, независимо какво се случва на пазарите? Че един лондонски търговец на недвижими имоти създава фонд за един милиард долара за няколко години, докато всички други крият парите си под дюшека?
Тя наведе глава. Навлизаше във фазата, в която се чувстваше неудобно заради мен.
— Баща ти е истинският мошеник. Попитай го за първите му сделки в Лондон. Попитай го за големия му удар. Попитай го за пожарите в Барнсбъри.
Тя погледна баща си. И за миг съзрях, че на лицето й пробягва съмнение и че се пита и за него. След това се обърна към мен. Бях привлякъл вниманието й.
— Жалък си, Майк — каза.
Обърнах се настрана. Знаех, че трябваше да си държа устата затворена.
Предплатеният ми мобилен телефон иззвъня. Беше Линч. Трябваше да отговоря на обаждането и да договоря поне безопасността на Ани, каквото и да ми струва това.
— Един момент — казах.
— Приемаш телефонен разговор, когато животът ни се разпада?
— Случаят е спешен — отвърнах. — Кълна се.
Тръгнах по моравата.
— Ако ти или някой от хората ти се приближи до дома ми, ще те убия, да ти го начукам — кипнах от гняв по телефона.
— Опа — отговори Линч.
Видях, че колата му зави зад ъгъла и спря. Той слезе и тръгна към къщата ми.
Блум стоеше мълчаливо до джипа си през цялото време. Разглеждаше живия плет покрай тротоара и правеше всичко възможно да ми спести по-нататъшно неудобство. Може би остана, защото беше наясно, че скоро ще ми трябва кола.
Погледнах Блум и после отново Линч.
Вдигнах телефона и набрах номера, на който бях видял Линч да се обажда във ФБР. Телефонът в ръката ми иззвъня. Но не само той. Отекна и друг звън.
Разнасяше се от джоба на Блум. Тя изключи звука.
— Не — възкликнах. — Ти? — Приближих се до нея. — Ти? Какво съм ти направил, по дяволите?