— Забравяш убиец.
— Не. В случая със Сакс аз съм само предприемач, който прави всичко възможно да реши проблемите в един от филиалите си.
— Не ти ли беше достатъчно наследството от милиарди долари? От още ли се нуждаеш?
— Не става дума за пари, Майк. След първите десет милиона и нещо ти става безразлично. Само започваш да се тревожиш как да не развалиш децата си с всичките тези пари.
— Блум старши очевидно се е провалил.
— Семейството ми прави тези неща отдавна. Налага се да изцапаш ръцете си. Изгубвахме душите си, превръщайки се в прислужници на група адвокатски кантори и хедж фондове.
— Богато момиче краде заради тръпката. Има ли нещо по-отвратително от това? Самарянството ти харесва, нали?
— Всъщност да, както и на теб. Но най-важното беше да откупя обратно компанията. Трябваше да прибягна отново до някои начини за печелене на пари, от които се бяхме отказали. И да, понякога ни става скучно. От какво да се вълнувам? От маси в ресторанти? Нова къща на остров Мустик? От усилията, които полагам, за да получа потупване по рамото от управителния съвет, група старци, които взеха дялове от фамилното ми наследство и го разпродадоха на онези, които дадоха най-много пари? Такава ми е природата. И работата е важна. Белият пазар не може без черния. Трябва да има посредник. Там е нашата ниша.
— Изглеждаш много добре информирана и в същото време вършиш откачени неща.
— Да. Такива са времената. Правителството е навлязло във всички ниши. Разузнаване. Разпити. Това е един от недостатъците от приватизирането на сигурността. Накрая свършваш с много бели коси.
— Свършваш с платени врагове, които правят по-добре лошите неща. — Наблюдавах в огледалото колите, които ни следваха. — Всичко е много интересно. Трябва да споделиш опита си в бизнес секцията на списание „Аутлук“, след като изхвърлиш трупа ми.
Приближихме се до кръстовището между околовръстния път и шосе 395, безразборно построени нови жилищни комплекси и офис паркове, преплетени между надлези и детелини на магистралата.
— Харесвам те, Майк. Това не е отвличане. — Блум спря в подземен паркинг. — Отиваме в корпоративен апартамент. Много е хубав. Смятай го за среща извън офиса, сплотяване на екипа. Само ще свършим работата, която ти обеща да направиш.
Останалите от конвоя ни последваха и спряха до нас. Линч ме претърси щателно и се погрижи да ме сръга силно в шевовете. Тръгнахме към асансьорите.
Намирахме се в чисто нова кула с апартаменти. Качихме се на дванайсетия етаж и влязохме в хубав апартамент, който приличаше на образец на посредник при продажба на недвижими имоти. Единственото добро нещо беше, че имаше машина за еспресо, вградена в шкафа до хладилника.
— Добре дошъл — каза Блум. — И тъй като мисля, че преди малко те изхвърлиха от дома ти, може да спиш тук, докато тръгнем за Ню Йорк да свършим работата.
— Работа? Невероятна си. Снощи ме простреля…
— Куршумът не влезе в тялото ти.
— Заплаши годеницата ми…
— Бившата ти годеница.
— И едва не уби брат ми…
— Само защото ти се опита да действаш зад гърба ни, Майк. Причините са основателни да ни съдействаш този път. Виж колко лесно може да бъде.
Тя се приближи до дълбока купа върху гранитния плот, взе ябълка и отхапа.
— Пък и кой знае докъде може да те доведе това? — продължи. — Ти си компетентен човек. Дотук съм смаяна от теб. Правиш мръсни номера. Играеш честно. Забавен си. Ела да работиш за нас. Всъщност вече го правиш. Какво толкова? Ние сме мошеници, Майк. Не можеш да промениш природата си. Затова престани да се измъчваш и се забавлявай. Бих искала някой да ми го беше казал преди петнайсет години. Би ми спестил много време и болка.
Тя ми предложи да отхапя от ябълката.
— Много хитро — подхвърлих.
— Ядосан си. Разбирам. И това не е Съветският съюз. Изборът е твой.
— Какъв е изборът? Ами ако откажа?
Блум махна пренебрежително с ръка.
— Нека да бъдем позитивни. Това е ключът за успеха. Един ден се запитах защо ченгета и престъпници трябва да играят на котка и мишка в игра, в която не печели никой? Прахосва се толкова много предприемачески дух. Нека да направим така, че и двете страни да спечелят. Да увеличим баницата. И тук, Майк — тя посочи мен и после себе си, — виждам много синергия между нас. Да се съсредоточим върху съвместната работа.
Това беше най-милият начин, по който някой бе заплашвал да ме убие. Едва не забравих, че е принуда с насочен пистолет.