— Търси се Ричард Александър — се чу носов глас по високоговорителя. — Пътникът Ричард Александър. Моля, явете се на някое от гишетата на „Пасифика“.
Обичайната врява на всяко летище, но извади Янсън от унеса му. Ричард Александър беше оперативният псевдоним, който често бе използвал много отдавна. Сепна се и тъкмо си помисли, че е случайно съвпадение, веднага осъзна, че едновременно с гласа по високоговорителя дочу мобилния си телефон от вътрешния джоб на сакото. Доближи слушалката на нокиата до ухото си и натисна бутона.
— Да?
— Господин Янсън? Или предпочитате господин Александър? — каза женски глас, който звучеше напрегнато, отчаяно.
— Кой е? — попита тихичко той.
Изненадата го вцепени, поне в началото, но почти веднага се съвзе.
— Ако обичате, господин Янсън. Трябва спешно да се срещнем, веднага.
Начинът, по който произнасяше звуците, говореше за две неща — че не е родена тук и че е добре образована. А околният шум подсказваше дори повече.
— Кажете още нещо.
Последва пауза.
— Кога ще се видим?
Янсън натисна бутона и прекрати връзката. Усети как кожата му настръхва под врата. Съвпадението между повикването и телефонното обаждане, уточнението, че срещата трябва да стане незабавно, му подсказа, че човекът, отправил молбата, трябва да е наблизо. Шумът в слушалката затвърди подозрението му. Очите му започнаха да скачат от човек на човек, а едновременно с това се мъчеше да се досети кой би могъл да го търси по този начин.
Ами ако беше капан, заложен от стар непрощаващ враг? Не бяха малцина онези, които биха се почувствали удовлетворени от смъртта му. За неколцина дори жаждата за мъст не би била лишена от основания. И все пак подобна възможност бе слабо вероятна. Не беше на терена. Не отвличаше тайно „дезертьор“ от ВКР* против волята му от Дарданелите през Атина към чакаща фрегата, заобикаляйки законните канали на граничния контрол. Намираше се на летище О'Хара, за Бога. А може би по тази причина му поискаха среща. Хората като че ли се чувстваха безопасно на летищата, фрашкани с метални детектори и униформена охрана. Можеше да се окаже хитър ход, нечий опит да се възползва от измамното усещане за сигурност. А на едно летище, където дневно минаваха хиляди пътници, сигурността наистина беше илюзия.
[* Военното контраразузнаване на армиите от бившия съветски блок. — Бел. прев.]
След като обмисли всички възможности, бързо ги отхвърли. До дебелото стъкло, което гледаше към пистата, седеше блондинка, която четеше нещо върху екрана на лаптоп, а мобилният й телефон бе сложен отстрани до нея. Янсън огледа добре и установи, че не беше свързан с никаква слушалка. Друга жена до входа разговаряше оживено с някакъв мъж, чиято брачна халка бе оставила следа от по-бледа ивица кожа върху иначе загорялата му ръка. Очите на Янсън продължаваха да търсят, докато няколко секунди по-късно я видя, жената, която току-що се бе обадила.
В отдалечения ъгъл на салона седеше жена на средна възраст, която държеше клетъчен телефон до ухото си. Изглеждаше привидно спокойна. С побеляла и изтощена коса и издокарана в тъмносин костюм на „Шанел“ с дискретни седефени копчета. Да, беше сигурен, че това е тя. Но не можеше да е сигурен за намеренията й. Дали беше убийца, или част от банда похитители? Това бяха само две от стотиците възможности, които той трябваше да обмисли. Стандартна тактическа процедура, усвоена през дългите години, прекарани на терена.
Янсън скочи на крака. Налагаше се да смени местоположението си. Основно правило. Трябва спешно да се срещнем, веднага — бе казала жената. Дори да приеме, той щеше да определи условията. Тръгна бавно към изхода на ВИП салона. Грабна картонена чаша, докато минаваше покрай мястото, където стояха каните с вода за пиене. Доближи гишето за проверка на пътниците, държейки пред себе си чашата, сякаш беше пълна. След това се прозя, притвори леко очи и се блъсна в едрия инспектор, който отстъпи няколко крачки.
— Толкова съжалявам — измънка Янсън, поглеждайки уморено. — О, Боже, нали не ви полях? — Ръцете му бързо опипаха сакото на мъжа. — Не съм ви намокрил, нали? Наистина съжалявам.
— Няма нищо — отвърна нервно инспекторът. — Но внимавайте как ходите. На това летище има много хора.
— Вече не знам в кой часови пояс съм попаднал. Толкова съм уморен — каза Янсън със съответния вид на изтощен от летене пътник. — Чувствам се като развалина.
Докато Янсън излизаше от салона и се отправяше по пешеходния коридор към салон „Б“, клетъчният му телефон отново звънна, което не го учуди.