Майсторът снайперист притежаваше изключителни умения, но и изключително търпение. Трябваше да е в състояние да реагира на всяко непредвидимо усложнение. При изстрел от голямо разстояние дори неочакван лек ветрец можеше да отклони траекторията на куршума. Целта можеше да помръдне неочаквано. В този случай Берман бе вдигнал нагоре ръката си, след като изстрелът бе произведен. Снайперистът трябваше да се съобразява с подобни възможности и да е много търпелив.
И все пак коя бе мишената?
Икономът предположи, че е неговият работодател Берман. Естествено предположение. И опасно. Припомни си, че Берман го прегърна през рамото и го придърпа към себе си. Куршумът, който улучи руснака, мина само на трийсетина сантиметра от главата на Янсън.
Трийсет сантиметра. Неконтролируемо отклонение от километър разстояние. Независимо дали бе поразил целта, или бе пропуснал истинската мишена, точността на изстрела бе невероятна. Но интуицията му подсказваше, че именно той бе мишената.
Дочу сирената на линейката, която Туейт извика. Усети леко докосване по крака. Берман се опитваше да му привлече вниманието.
— Янсън — прошепна той, сякаш устата му бе пълна с вода.
Закръгленото му лице бе станало мъртвешки бледо. От ъгълчето на устата му изтичаше тънка струйка кръв. Въздухът се процеждаеше през раната на гърдите му и той я притисна с дясната си ръка. След това повдигна леко лявата си ръка, облята в кръв, и поклати показалеца си.
— Кажи ми истината. Съсипаха ли ми ризата „Търнбул енд Асър“?
Вместо обичайния кикот се чу задавена кашлица. Поне единият му бял дроб се бе напълнил с кръв и скоро щеше да колабира.
— Изглеждала е и по-добре — каза му Янсън нежно в изблик на обич към жизнерадостния, ексцентричен мошеник.
— Ще намериш копелето, което направи това, нали? — попита Берман.
— Непременно — обеща без колебание Янсън.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Туейт дръпна Янсън настрана и му заговори тихичко:
— Който и да сте, господин Берман явно е имал доверие у вас, иначе нямаше да ви покани тук. Но искам да ви помоля да изчезвате — каза той и го изгледа накриво. — Чупката.
Янсън тръгна бързо по дъбовия паркет, покрай френската дървена ламперия, която някоя от наследничките на Улуърт бе сложила преди десетилетия, и се измъкна през задния вход. След няколко минути се промъкна през желязната ограда и се шмугна в парка „Риджънтс“.
— Две хиляди и четиристотин акра в центъра на Лондон, колкото е задният ми двор — му бе казал Берман.
_Беше ли безопасно?_
Нямаше никакви гаранции. Освен че бе единственото място, откъдето смяташе да се измъкне. Снайперистът на минарето можеше лесно да се прицели във всеки, който излезеше от другите входове на Бъртуик Хаус. Височината на къщата затулваше гледката към повечето райони на парка.
Освен това Янсън познаваше това място. Докато следваше в Кеймбридж, имаше приятел, който живееше в Мерилбоун, и двамата често се разхождаха из огромната зелена площ, която бе три пъти по-голяма от Сентръл Парк в Ню Йорк. Част от парка се виждаше откъм великолепните неокласически сгради на улица „Ханоуър“ с техните аристократични интериори и кремави фасади със сини фризове. Но паркът сам по себе си бе истински свят. Водните канали завършваха с езера, населени с редки птици, внесени от чужбина. На някои места бяха обградени с бетонни прегради, на други преливаха в гъстата мочурлива растителност. Върху асфалтираните алеи гълъби се състезаваха с лебедите кой пръв да изкълве трохите. По-навътре редици от подкастрен жив плет осигуряваха гъста зелена преграда. Над малка дървена барака се вееше червеното знаме на спасителната служба.
За него тази огромна площ с дървета и трева, игрища и тенис кортове винаги бе изглеждала като убежище. Езерото с лодките се разстилаше като амеба, стеснявайки се в поток, който бе обграден от двете страни с цветни лехи и течеше под моста „Йорк“ към южната част на парка. В средата се намираше градината на кралица Мери с екзотични растения и редки птици — светилище за диви птици и самотни хора. „Риджънтс Парк“ беше проектиран от кралския архитект Джон Наш, който се бе опитал да създаде една идилична версия на Англия, каквато тя никога не е била, в сърцето на метрополията, едновременно естествена и внимателно оформена.
Янсън стигна на бегом до езерото с лодките покрай дърветата, опитвайки се да въведе ред в мислите си и да разбере смисъла на шокиращото нападение. Докато тичаше, внимателно оглеждаше околността.