_Беше ли безопасно?_
Дали си имаше работа само с един снайперист? Едва ли. При такава старателна подготовка сигурно бяха изпратили стрелци, покриващи различни ъгли към къщата. Нямаше никакво съмнение, че единственото сигурно място бе това, което бе посочил Туейт. Но местността предлагаше ограничена защита срещу майсторска стрелба от далечно разстояние.
Ако снайперистите бяха наблизо, къде биха се разположили?
И _кои_ бяха те?
Само мисълта за наличие на заплаха на това идилично място се струваше на Янсън като сквернословие. Той забави ход и се загледа в огромната върба пред себе си, чиито клони падаха в езерото с лодките. Това дърво вероятно бе на сто години. Сигурно го бе видял и преди двайсет и пет години, когато посети парка за първи път. То беше надживяло и лейбъристки, и консервативни правителства. Беше надживяло Лойд Джордж и Маргарет Тачър, бомбардировките на нацистите над Лондон и купонната система по време на войната, епохи на величие и падение.
Янсън тъкмо доближи дървото, когато от дебелия дънер изхвърча бяло парче, а преди това се чу мек, приглушен звук от удар на олово в напуканата кора.
Изстрел, който едва не го улучи и отново бе въпрос на сантиметри. Непогрешимата точност на снайперска пушка.
Извиваше врата си, докато бягаше, но не забеляза нищо. Единствено звукът от удара на куршума в дървото, без придружаващата експлозия в патронника на оръжието. Вероятно бе използван заглушител. Но дори при наличие на заглушител летящият със свръхзвукова скорост куршум издаваше шум, когато излизаше от дулото — не силен, но все пак шум, като свистене на камшик. Янсън познаваше добре този шум. Фактът, че не го долови, подсказваше, че изстрелът отново бе произведен от далечно разстояние. Ако стрелецът беше на повече от сто метра, звукът се заглушаваше от шумоленето на листата и на останалите шумове в парка. Налагаше се изводът, че си има работа с изключително добър преследвач.
Или екип преследвачи?
Къде да намери безопасно място? Беше невъзможно да се каже. Стомахът му се сви.
На няколко стъпки от него се заби нов куршум в земята. Нов пропуск. Изстрелът беше дошъл от голямо разстояние, а мишената се движеше.
Ако куршумът бе стигнал на десетина метра от него, щеше да е впечатляваща техника, а той се заби само на няколко стъпки. Беше нечувано. И ужасяващо.
„Продължавай да се движиш“ — си каза Янсън. Когато човек е изправен пред невидими преследвачи, единственото, което може да го направи трудна мишена, е движението. Но то само по себе си не е достатъчно. Скоростта му не биваше да е равномерна, защото опитният стрелец можеше да изчисли мястото, до което би стигнал след определено време. Беше фасулска работа да стреляш по мишена, която се движи в определена посока с равномерна скорост. Имайки предвид разстоянието и скоростта, просто изчисляваш няколко градуса вляво от целта и стреляш там, където тя ще се намира при пристигането на куршума, а не където е била при дърпането на спусъка.
Имаше още едно важно условие — позицията на снайпериста. Страничното движение беше едно. А движението, при което целта се приближава или отдалечава от снайпера, практически нямаше значение, при всички случаи това нямаше да попречи на куршума да я застигне.
Янсън не беше наясно колко снайперисти бяха заели позиции и къде бяха тези позиции. Така че нямаше как да знае в каква посока се движи. Правилата на фланкиращия и продолния огън изискваха аксиално придвижване. Опитни стреци като тези бяха наясно, че има опасност заблуден куршум да удари член на екипа или случаен минувач.
Къде ли се намираха снайперистите? Последните два изстрела бяха дошли откъм югозапад, където не виждаше нищо освен дъбове.
Започна да бяга, а очите му шареха наоколо. Нормалността бе най-зловещото в цялата работа. Паркът не беше препълнен с хора, но не беше и празен. Ето един младеж, който се кълчеше на музиката от своя уокмен. Там две жени се разхождаха и си говореха, бяха приятелки, което личеше от начина, по който се гледаха. Долавяше виковете на децата от водните колела, които се возеха в ограденото със стена езеро. Както можеше да се очаква, влюбени двойки се разхождаха, хванати за ръце, между дъбовете и белите брези. Те бяха в своя собствен свят. Янсън беше в своя. Само използваха същия терен, без дори да подозират, че нещо не е наред. Как можеха?
В това се състоеше хитростта на операцията. Стрелбата бе почти безшумна Слабите експлозии в торфа или в кората на дърветата не биха привлекли вниманието на случайни хора, които не бяха обучени да забелязват подобни неща.