„Риджънтс Парк“ — това царство на спокойствието — бе превърнат в бойно поле, без никой да подозира.
С изключение естествено на потенциалната жертва.
Къде да открие безопасно място? Въпросът завладя съзнанието на Янсън, напираше със своята неотложност.
Той разполагаше с единствената възможност да действа, изпреварвайки противодействието. Само той знаеше каква ще е следващата му стъпка. Те трябваше да се съобразяват с онова, което той предприемаше. Ако допуснеше те да определят правилата, да го принудят да действа, съобразявайки се с техните действия, щеше да изгуби предимствата си.
Той се щураше насам-натам в посока, която според предположението му бе перпендикулярна на позициите на снайперистите.
— Тренираш ли? — подвикна му шеговито беловлас старец с прическа като на римски император. — Добре изглежда. Някой ден може да те вземат в „Манчестър Юнайтед“.
Подобни закачки обикновено хората отправяха към себеподобни, които смятаха за не съвсем с всичкия си. Как по друг начин можеха да се обяснят странните движения на Янсън ту наляво, ту надясно, които сякаш бяха напосоки и изглеждаха безсмислени. Приличаше на зигзагообразното пърхане на колибрите.
Изведнъж увеличи скоростта и се шмугна в тълпата пешеходци, които вървяха към моста „Йорк“. Мостът го прикриваше: щеше да му осигури прикритие срещу снайперистите.
Тичаше по брега на езерото с лодките, мина покрай възрастна жена, която ронеше трохи на ненаситните гълъби. Огромният орляк птици литна нагоре, когато мина по средата му. Приличаше на експлозия от пера. Един от гълъбите, който летеше на няколко метра пред него, изведнъж падна като камък и тупна почти в краката му. Кървавото петно върху гушката на птицата му подсказа, че тя е била простреляна с куршум, предназначен за него.
И пак никой нищо не забеляза. За всички останали, освен за него, това бе един прелестен ден в парка.
Шепа трески се разхвърчаха на равнището на кръста му, когато нов куршум уцели желязната релса на дървения мост и цопна във водата. Майсторството на стрелбата беше забележително. Беше въпрос на съвсем кратко време да го застрелят.
Направи грешка, когато тръгна към моста „Йорк“: двата изстрела го доказваха. Това означаваше, че от позицията на убийците му беше променил посоката, но не и ъгъла на движението, който те трудно можеха да коригират. Това бе допълнителна информация, от която трябваше да се възползва, ако искаше да остане жив още някоя и друга минута.
Сега обиколи от двете страни тенис кортовете, които бяха отделени с обща ограда. Пред него имаше осмоъгълен белведер, направен от пресован дървен материал и с издигната платформа, която изглеждаше груба и стара. Беше възможност, но криеше също риск. Ако той беше снайперист, щеше да предвиди, че обектът ще потърси временно убежище там и щеше да насочи стрелбата в тази посока. Не биваше да стига до там директно. Заобиколи го, отклонявайки се от него, и след като се отдалечи на известно разстояние, се стрелна обратно и се скри под платформата. Можеше да я използва като щит между себе си и гората, където се намираха стрелците.
На по-малко от метър от него в тревата се заби нов куршум. _Невъзможно!_
Всъщност беше напълно възможно. Той се бе заблудил, смятайки, че снайперистите ще се ограничат до дърветата зад плавателното езеро. Беше логично да се разположат там. Професионалните стрелци обичаха слънцето да е зад гърбовете им, отчасти за да виждат добре целта си, но преди всичко да не допуснат да бъдат заслепени. Гейзерът от кал предполагаше, че куршумът е пристигнал приблизително от същото разстояние, само че от обратната посока. Белведерът го прикриваше поне от стрелците сред дърветата. Огледа хоризонта с чувство на отчаяние.
Зад него, доста далеч зад него, забеляза стълбата на двайсет или трийсететажен кран от строежа на „Росмор Роуд“. Разстояние около километър.
Исусе. Възможно ли бе това?
Видимостта беше пряка. С добри оптически уреди беше възможно, стига стрелецът да е шампион. Побягна обратно към белведера, но знаеше, че това бе само временно убежище. Колкото по-дълго останеше тук, толкова по-добра позиция щеше да заеме снайперистът и щеше да го застреля в мига, в който се опита да се измъкне. Сега целият екип знаеше точното му местонахождение. Щяха да чакат. Не че бе необходимо. Можеха да се свържат по радиостанцията и да повикат пешеходец, както наричаха в техния занаят онези, които се маскираха като обикновени минувачи. Пешеходец със сако от туид и обикновен пистолет със заглушител можеше да го гръмне, да скрие оръжието и да продължи разходката си, без никой да забележи. Не, тази позиция изглеждаше измамно безопасна.