_Мисли!_ Трябваше да действа. В душата му се надигаше чувство на раздразнение. Умори се да го използват като мишена, мамка му! За да увеличи максимално шансовете си да оцелее, трябваше да рискува в следващите минути. Неподвижността бе сигурна смърт. Нямаше да позволи да умре прикрит зад белведер в парка, превръщайки се в сигурна жертва от въздуха или земята.
Преследваният трябваше да се превърне в преследвач. Сърната трябваше да се преобрази в хищник или да умре. Това бе единствената възможност.
Фактите: стрелците бяха изключително добри, но разположени по такъв начин, че уменията им бяха подложени на изпитание. Всички изстрели бяха от далечно разстояние и колкото и да е печен снайперистът, имаше десетки фактори, които не се поддаваха на контрол — лек ветрец, развяно клонче. Тези неща можеха да отклонят куршума от траекторията му. На такива разстояния и най-дребните фактори можеха да се окажат решаващи. А и стрелбата не беше безразборна. Те очевидно се стараеха да избягват случайните минувачи. На Берман без съмнение бяха гледали като на негов съучастник. Смъртта му можеше да се окаже без значение, но можеше да е и от полза за мисията.
Въпрос: защо екипът се държеше на толкова голямо разстояние от него? Онова което правеше преследването му така изнервящо, бе, че не виждаше преследвачите си. Те се пазеха. Но _защо_?
Защото те или хората, които ги контролираха, не искаха да рискуват. _Защото се страхуваха от него._
Мили Боже. Беше вярно. Това бе причината. Явно им бяха наредили да избягват пряк досег с него на всяка цена. Обектът бе оценен като напредвидим и опасен отблизо. Щяха да го ликвидират отдалече. Заключението се налагаше от само себе си: увеличаването на дистанцията между него и нападателите му бе грешен отговор.
Трябваше да пипне враговете си, да се _доближи_ до нападателите. Имаше ли начин да го направи и да остане _жив_?
В центъра на градината една жена с дънкова пола подаде бинокъл на малко момиченце. Кожата на лицето й беше бледа, но на червени петна, заради които в тийнейджърската й възраст нейните ухажьори вероятно са я наричали „английска роза“, но с годините бяха загрубели и останали за постоянно.
— Видя ли онази със синьото на крилото? Това значи, че е синя птица.
Момиченцето, което изглеждаше на седем години, погледна неразбиращо през бинокъла, който беше автентичен с размери 10 на 50. Явно жената бе истинска любителка на птиците като повечето британци и искаше да запознае детето си с чудесата на птичия свят.
— Мамо, не виждам нищо — провикна се момиченцето.
Майката с крака като диреци се наведе и нагласи бинокъла, доближавайки окулярите.
— Сега опитай пак.
— Мамо! Ето я птичката!
Появи се още един спасителен фактор. Задуха лек ветрец, който разклати листата на дърветата. Далечният стрелец винаги се съобразява с вятъра, особено когато той духа с непостоянни пориви, знаейки, че може да наруши траекторията. При стрелба в такива условия има начини за „изчисляване на вятъра“. Оценяването на скоростта му на око следва строги правила. При шест километра в час вятърът се усеща по лицето. Между седем и половина и десет километра в час листата на дърветата се клатят постоянно. При петнайсет километра в час се разклащат малките дръвчета. Трябваше да се има предвид и ъгълът на духане. Насрещният вятър се срещаше рядко. По-често духаше под непостоянен ъгъл спрямо посоката на стрелбата. Освен това често в зоната на вятъра скоростта в далечния край се отличаваше от скоростта в близост до стрелеца. Така че беше почти невъзможно да се направят необходимите изчисления, преди вятърът да промени посоката и скоростта си. Така неизбежно точността на стрелбата намаляваше. Ако имаха избор, а те имаха, стрелците щяха да изчакат да утихне.
Янсън приближи до майката и дъщерята, а сърцето му биеше силно. За да остане жив, трябваше да разчита на самообладанието на снайперистите. Стрелците от такъв калибър се гордееха със своята точност и за тях бе проява на аматьорство да убият случаен минувач. Освен това и вятърът не бе утихнал.
— Извинете, госпожо — обърна се той към жената. — Чудех се дали ще ми услужите с вашия бинокъл.
Той намигна на малкото момиченце, което моментално избухна в сълзи.
— Не, мами! — запищя то. — Той си е мой, мой, _мой_!
— Само за минутка — усмихна му се Янсън, потискайки нетърпението си.
За него секундите бяха изключително ценни.
— Не плачи, съкровище — каза майката и замилва зачервеното лице на девойчето. — Мама ще ти купи захарно петле. Не е ли чудесно! — След това се обърна към Янсън: — Виола е много чувствителна — предупреди го тя хладно. — Не виждате ли, че я разтройвате?