— Съжалявам…
— Тогава, ако обичате, ни оставете на мира.
— А ако ви кажа, че е въпрос на живот и смърт? — отговори Янсън и пусна усмивка на победител.
— Боже, вие, янките, си въобразявате, че владеете шибания свят. Отговорът ми е „не“ и точка.
Прекалено много секунди се бяха изнизали. Вятърът бе утихнал. Янсън си представяше снайпериста, когото не можеше да види. Прикрит зад листата или в клоните на някое голямо дърво, или зад телескоп върху рамото на строителен кран, чиято метална конструкция и хидравлична основа свеждаха до минимум възможността за разклащане. Където и да се намираше снайперистът, най-важното му прикритие беше да остане незабелязан.
Янсън познаваше от собствен опит манталитета на снайпериста. Той бе получил солидна подготовка в Литъл Крийк, а след това бе изпробвал наученото на терен. Беше прекарал дълги следобеди със своя „Ремингтън“ 700 върху два чувала с пясък, без да има на какво да опре цевта, дебнейки за трепването в оптичния мерник, което щеше да му подскаже, че целта се е появила. Все още чуваше в слушалката гласа на Димаръст, който го поучаваше, увещаваше, успокояваше.
— Ще я почувстваш, преди да я видиш, Янсън. Остави се на усета си. Довери се на интуицията си.
После не можеше да се начуди на себе си, когато удареше мишената. Никога не бе достигнал нивото на стрелците, които сега го преследваха, но въпреки това се справяше добре, защото се налагаше. Но сега, когато се намираше от другата страна на мерника, се чувстваше много по-изнервен. Знаеше какво виждат. Знаеше какво си мислят.
Светът на снайпериста се свеждаше до образа в кръглото прозорче на оптичния мерник, а после до връзката между движещата се цел и разграфения екран. Оръжието беше или „Ремингтън“ 700, или „Галил“, или М40А1. Трябваше първо да засече целта, после да намери пресечната точка между приклада и лицето си. Така пушката щеше да се превърне в продължение на тялото му. След това да поеме дълбоко дъх и да го изпусне докрай, после още веднъж и да го изпусне наполовина. Лазерен търсач щеше да му съобщи точното разстояние, а той да нагласи мерника така, че да компенсира спада при освобождаването на куршума. Кръстчето върху екрана щеше да се фиксира върху правоъгълника, който представляваше тялото на жертвата. Щеше да изпусне още малко въздух, остатъка да задържи и пръстът да погали спусъка…
Янсън клекна до плачещото момиченце.
— Хей — каза му той. — Всичко е наред, успокой се.
— Ние не ви харесваме — отвърна детето, но не уточни дали не харесваше него или американците като цяло.
Кой можеше да разгадае какво си представя едно седемгодишно хлапе.
Янсън хвана внимателно бинокъла, измъкна каишката от раменете му, след което бързо побягна.
— _Мами_! — изписка момиченцето.
— Какво, по дяволите, правите? — извика жената, а лицето й бе почервеняло от гняв.
Стискайки бинокъла, Янсън се отдалечи на бегом към дърветата. Всеки път, когато сменяше позициите си, снайперистите нагласяха отново мерниците. Жената го подгони, задъхвайки се. Остави детето си само и се втурна след него с флакон, който извади от ръчната си чанта.
Аерозолна опаковка с лютив спрей. Носеше се към него с изражение, което едновременно издаваше неодобрение и гняв — Мери Попинс, болна от луда крава.
— Върви по дяволите! — крещеше тя. — Върви по дяволите!
Имаше безброй британки като нея, обути в ботуши за езда и с наръчници за птици в бездънните им чанти. Те неизменно събираха връвчици, ядяха масло „Мърмайт“ и миришеха на препечени филии.
Обърна се и видя да държи флакона с лютивия спрей на една ръка разстояние от него. Чертите й се бяха събрали в злобна усмивка, докато се готвеше да пръсне в лицето му от лютивия втечнен газ.
В този миг се чу леко дрънчене, флаконът се пръсна в ръката й и лютивият аерозол се разпръсна от пробитата метална кутия.
Не можеше да повярва, никога не й се бе случвало куршум да пробие метален контейнер под налягане. Облакът с лютивия газ се вдигна към лицето й.
— Предполагам, че е дефектна — каза Янсън.
От очите й рукнаха сълзи. Жената си плю на петите и побягна назад, кихайки и кашляйки, дишайки тежко като при бронхиална астма. После се хвърли в езерото с надеждата да облекчи изгарящата лютивина.
_Пук._ Нов куршум се заби в едно от дърветата съвсем близо до него. Това бе най-точният удар досега.
Снайперистите, които използваха оръжия с високопрецизни уреди, стреляха рядко за сметка на точността. Янсън допълзя до близката дървена естрада, пред която бяха наредени празни пластмасови столове за предстоящия вечерен концерт.