Издигнатата платформа не можеше да го спаси от куршумите, но щеше да затрудни прицелването. И да му спечели малко време, от което в момента се нуждаеше най-много.
Започна да върти бинокъла, пробвайки различни точки за фиксиране, опитвайки се да избегне заслепяването от късното следобедно слънце.
Беше влудяващо. Слънцето огряваше силно крана като пламък от кибрит. Осветяваше и пространството над дърветата.
Дърветата, дърветата. Дъбове, брези, кестени, ясен. Короните им бяха неравномерни, листното покритие също. Кои бяха най-високите и най-гъстите? Първият оглед спря погледа му на две-три дървета. Янсън уголеми на максимален образ бинокъла и внимателно ги огледа.
Листа. Вейки. Клони И…
Движение. Косата му настръхна.
Духаше вятър и люлееше листата, както и тънките клончета, естествено бе да има движение. И все пак трябваше да се довери на инстинкта си. Скоро разумът му разгада онова, което бе доловил с интуицията си. Клонът, който се помръдна, бе дебел, твърде дебел, за да реагира на вятъра. Но се помръдна. Защо? Дали някое животно не бе натежало? Катеричка? Или човек? Или защото не беше никакъв клон? Ярката светлина му пречеше да различи подробностите. Макар да настрои максимално бинокъла, обектът си остана дразнещо неясен. Той се опита да си го представи мислено — стар трик, който бе усвоил, докато служеше при „дяволите“ на Димаръст. Клон с вейки и листа. Възможно, но не и задоволително. А дали не беше пушка, маскирана с растителност? Когато сравни образа от бинокъла с мисления образ, всичко си дойде на мястото. Оптическа измама.
Клонът изглеждаше неестествено прав, защото не беше клон, а пушка. Вейките бяха прикачени към нея с метална жица. Тъмната точка в края на клона не беше запълнена със смола дупка в дървесината, а дулото на пушката.
На петстотин метра от него някакъв мъж се взираше през оптичния мерник, готов всеки момент да го убие.
„Идвам за теб — помисли си Янсън. — Няма да ме видиш, когато стигна при теб, но аз ще дойда.“
Група футболисти се носеха към игрището. Той се шмугна сред тях, съзнавайки, че отдалече трудно можеха да го различат сред тълпата от високи, атлетични мъже.
Езерото се стесняваше в поток и точно когато мъжете преминаваха дървения мост, той се гмурна във водата. Дали снайперистите го забелязаха? Възможността да не са го видели бе голяма. Изпусна всичкия въздух от дробовете си и заплува в тинестата, застояла вода, придържайки се към дъното. Ако бе успял да ги заблуди, снайперистите все още трябваше да оглеждат тълпата спортисти. Високочувствителните оптични мерници имаха тясно зрително поле. Беше невъзможно да следват групата футболисти и едновременно да държат околноста под око. Но след колко ли време щяха да разберат, че го няма там?
Доплува до южния бряг на езерото, изкачи се през бетонната преграда и се шмугна в участък, залесен с букове. Дори да им се бе изплъзнал, убежището му бе временно. И най-малката грешка можеше да му струва живота. Това бе най-гъсто залесената част на „Риджънтс Парк“. Напомни му за тренировките сред тропическата растителност край Тхон Док Кин.
Беше проучил формата на дърветата предварително и бе определил най-високото от тях. Сега трябваше да пренесе мислено картата отдалеч върху самия терен под краката си.
Беше онзи час от деня, когато паркът се обезлюдява. В това имаше и предимства, и недостатъци, но той бе длъжен да използва всичко като предимство. Нямаше избор. Оптимизмът бе единственият му шанс. Всяка трезва преценка на вероятностите можеше да го подтикне към пораженчество, да парализира волята му и така да ускори нежелания изход.
Побягна към едно от дърветата, след това до друго. Стомахът му се свиваше. Дали се придвижваше достатъчно тихо?
Ако инстинктът му не го лъжеше, той вече бе под дървото, на което се намираше поне един от снайперистите. Техният занаят изискваше максимална концентрация, която на свой ред изключваше периферното зрително поле, както знаеше от собствен опит. Трябваше да се възползва от това.
Футболистите тъкмо пресякоха моста и минаха покрай червена тухлена сграда, колежа „Риджънтс“, баптистка институция. Ако беше част от екипа на стрелците и бе забелязал, че обектът не е в тълпата, щеше да си помисли, че се е вмъкнал незабелязано в сградата. Това не беше причина за безпокойство, щяха да го изчакат.
Стрелците щяха да огледат внимателно всеки квадратен метър от парка в обсега на мерниците им. Но никой нямаше да гледа в крака си. Освен това снайперистите щяха да поддържат радиовръзка с командирите си, което щеше да намали чувствителността им към околните шумове. Така че съществуваха елементи в негова полза.