— Добре — каза тя. — Стани от мен. Няма да бягам. Знам, че ти пръв ще стигнеш до оръжието. Искам само да чуя разказа ти.
Той се увери, че тялото й бе напълно отпуснато — съдбоносно решение, миг на доверие посред смъртоносна битка, — и се изтърколи от нея с рязко движение. Предварително си бе наумил да вземе беретата, която досега лежеше захвърлена под дървото. Грабна пистолета и го вмъкна в колана на панталона си.
Жената се изправи на крака, гледайки все още колебливо и недоверчиво. След това се усмихна хладно.
— Ей, това в джоба ти пищов ли е или…
— В джоба ми има пищов — отряза я той. — Слушай. Някога бях като теб. Оръдие. Насочвано и използвано от някой друг. Въобразявах си, че имам собствен мозък в главата си и взимам сам решенията си. Но истината бе друга. Бях оръдие в ръцете на други хора.
— Само врели-некипели, бих казала. Искам конкретни факти — възрази тя.
— Добре. — Пое дълбоко дъх, преди да се зарови в спомените си. — В Стокхолм бяха заподозрели, че има проникване…
Представи си много добре мъжа. Тъповато, топчесто лице, мекушав. И уплашен, толкова уплашен. Тъмните торбички под очите му бяха признак за безсъние и изтощение. През бинокъла на Янсън тези черти говореха за притеснение. Субектът издаваше тихи, пукащи звуци с устните си — абсурден нервен тик. Защо ще е толкова уплашен, ако наистина беше агент? Той беше виждал много агенти, хора, които правеха поредния голям удар, двайсетия или трийсетия за годината, с отегчени и празни лица. Лицето на този човек бе различно — издаваше страх и отвращение. А когато шведът се обърна към другия мъж, предполагаемата му руска връзка, в изражението му не личеше алчност, а погнуса.
— Стокхолм — каза тя. — Май 1983 година. Ти си наблюдавал субекта как влиза в контакт с агент на КГБ и си го ликвидирал. За неспециалист е бил сносен изстрел от покрива на жилищна сграда до пейка в парка, на която са седели двама души.
— Би ли млъкнала — прекъсна я той. — Все едно четеш от доклада ми. Откъде мислиш съм знаел, че е агент? Така ми казаха. Познах лицето му, но и тази информация получих от оперативния щаб. Ами ако е била невярна?
— Искаш да кажеш, че не е бил от КГБ?
— Всъщност беше. Казваше се Сергей Кузмин. Но човекът, който се срещна с него, е бил заплашван и изнудван да се яви на срещата. Той не е имал никакъв интерес да предоставя на КГБ сведения, които да са от полза. Възнамерявал е да убеди руснака, че няма какво да предложи, че дипломатическият му ранг е твърде нисък, за да е ценен агент. Отишъл е с намерението да скъса с тях, без да му пука за последиците.
— Откъде знаеш?
— Говорих с жена му. Нямах инструкции за това.
— Но това е твърде несигурно. Откъде знаеш, че тя е казала истината?
— Просто го направих — отвърна той и вдигна рамене. Никой опитен оперативен агент нямаше да зададе подобен въпрос. — Тренирана интуиция го наречи, ако искаш. Не е сто процента сигурно, но е достатъчно надеждно.
— А как така този момент е изпуснат от доклада ти?
— Тъй като не беше новина за онези, които ръководеха операцията — каза той студено. — Техният замисъл е бил друг. Преследвали са две цели. И двете бяха постигнати. Първо, да послужи като предупреждение към членовете на дипломатическия корпус, че всяко заиграване с врага може да им струва скъпо. Аз просто трябваше да демонстрирам каква е цената.
— Каза, че целите са били две. Коя е втората?
— Младият швед вече беше доставял информация на КГБ. С ликвидирането му бе изпратен сигнал, че сме взели на сериозно изтичането на сведения, с други думи, че информацията е била ценна. Всъщност беше фалшива. Внимателно подготвена дезинформация. Но с кръвта на дипломата един вид бе потвърдена и аналитиците на КГБ я приеха за чиста монета.
— Това също е било удар.
— Да, в строго определени граници. Кузмин получи повишение. Но ако се върне назад човек, си задава въпроса какъв е смисълът? КГБ беше подведен в този конкретен случай, но каква е ползата от всичко това, ако въобще има? Струваше ли си да се отнеме човешки живот? Човекът имаше жена. Ако бе останал жив, вероятно щяха да имат деца, а после и внуци. Десетки коледи и ваканции в ски курорти и на морето… — Янсън млъкна. — Извинявай — каза той. — Не исках да те обременявам. Тези неща едва ли имат значение на твоята възраст. Но има случаи, когато инструкциите, които получаваш, се основават на куп лъжи. Понякога дори човекът, който издава заповедите, не е наясно с фактите. В нашия случай нещата стоят по този начин.
— Господи — каза тя тихо. — Мисля, че разбирам. Искаш да кажеш, че са ти заповядали да убиеш онзи човек, без дори да ти съобщят истинските причини за акцията.