— Всичко е наред. Край.
Във Виетнам рядко биваше тихо. Бойните полета представляваха каскади от звуци и гледки. Артилерийска стрелба, сигнални ракети, които свистят, озарявайки небето като стотици светулки, светещите дири от трасиращи снаряди, бученето на хеликоптерите, мигащите светлини на изтребителите. Скоро всичко това преставаше да прави впечатление, както никому не правят впечатление клаксоните на автомобилите и бученето на двигателите по улиците в най-натовареното време. Командирът им обаче бе-успял да развие у тях чувство за необичайните неща.
Оглеждайки с бинокъла блатистата местност и палмите, Янсън забеляза ясно двама виетнамци, които клечаха пред запален огън и готвеха нещо. Дали бяха заложили на пътя сигнални ракети? Преди три дни Мендес бе закачил една. Само за секунди ракетата се изстреля автоматично, магнезият се възпламени със съскащ звук и освети цялата група. Янсън се свърза с Димаръст по радиостанцията и му съобщи, че са засекли поне двама виетнамци на триста метра от тях. Попита за инструкции.
Чакам инструкции.
Чакам инструкции.
Слушалката изпука и гласът на Димаръст се чу по линията:
— Искам да пипате внимателно. Доведете ми ги и двамата, но ги искам чисти като кристал. Никакви счупвания, никакви рани и драскотини. Ще се справиш ли?
— Сър?
— Да ги плениш чисто, лейтенант. Не говориш ли английски? Мога да ти го кажа още на седем езика, ако предпочиташ.
— Не, сър. Разбрано, сър. Но не съм сигурен, че ще мога…
— Ще намериш начин, Янсън.
— Поласкан съм от доверието ви, сър, но…
— Никакво но. Виж, знам, че аз бих намерил начин. А както вече ти казах, имам чувството, че двамата с теб си приличаме.
Пръстите му разровиха земята: градинска трева, не тропическа растителност. Насили се отново да отвори очи, забеляза зеленината на парка „Риджънтс“ и си погледна часовника. Бяха минали две минути. Възстановяването на съзнанието му щеше да му струва огромно усилие, но се налагаше да се напъне.
Мислите, които минаваха през главата му, бяха заменени от една-единствена: „Няма време.“
Снайперистите със сигурност бяха разбрали, че нещо не е наред, най-малкото заради изгубената радиовръзка. Скоро тук щяха да се появят другите стрелци. Всичко пред очите му играеше, главата му щеше да се пръсне, но все пак успя да се промъкне край конусовидните тисове и да си проправи път до изхода.
На улицата бе спряло черно такси, от което слизаха двама възрастни. Бяха американци и се туткаха.
— Не — мръщеше се кисело жената. — Не трябва да оставяш бакшиш. Тук е Англия. Тук не дават бакшиши.
Крещящото оранжевочервено червило на устните й подчертаваше вертикалните бръчки на лицето.
— Не може да не оставят бакшиш — изрепчи се съпругът й. — Какви ги дрънкаш? Какво знаеш ти? Нищо не знаеш. Винаги се месиш там, където не ти е работа — Той немощно ровеше в портфейла си и се взираше в непознатата валута съсредоточено и внимателно като археолог, който проучва древен папирус. — Силвия, имаш ли банкнота от десет лири?
Жената си отвори чантата и бавно започна да ровичка.
Янсън ги наблюдаваше с нетърпение, тъй като наоколо нямаше други таксита.
— Хей — каза той на американците. — Аз ще платя.
Двамата старци го изгледаха с искрена подозрителност.
— Наистина — потвърди Янсън. Американците му се размазваха пред очите. — Няма проблем. Днес съм в щедро настроение. Само ми направете път.
Двамата си размениха погледи.
— Силвия, мъжът каза, че ще плати…
— Чух какво каза мъжът — отговори заядливо жената. — Благодари му.
— Каква е уловката? — попита възрастният мъж и почти се нацупи с тънките си устни.
— Уловката е да слезете веднага.
Двамата се затътриха до тротоара, застанаха там и запримигваха. Янсън се вмъкна в широката кола, която бе класическо такси, произведено от „Манганиз Бронз Холдингс“.
— Момент — провикна се жената. — Торбите ми. Носех две пазарски торби. — Говореше бавно и раздразнително.
Янсън намери торбите с логото на „Марк енд Спенсър“, отвори вратата и ги хвърли в краката й.
— Накъде ще караме, началство? — попита шофьорът, след това погледна Янсън в огледалото за обратно виждане и изтръпна. — Ей, имаш рана на главата.
— По-зле е, отколкото изглежда — измърмори Янсън.
— Гледай да не ми изцапаш тапицерията — намръщи се таксиджията.
Янсън му подаде банкнота от сто лири.
— Така е по-добре — каза шофьорът с изцяло променен тон. — Където кажеш, там карам. Ти си шефът.
Янсън му съобщи двете места, където трябваше да спрат.
— Гледай сега какво може чичо ти — отговори шофьорът.