Главата го цепеше така, все едно че го удряха периодично с чук. Янсън извади от джоба си носна кърпа и я върза около черепа си, опитвайки се да спре кървенето.
— Няма ли да потегляме?
Той погледна през задното стъкло, което изведнъж се напука като паяжина в долния ляв ъгъл, близо до главата му. Куршумът остана заклещен в ламинираното стъкло.
— Мама миа — извика шофьорът.
— Тръгвай — нареди Янсън и се снижи надолу.
— Чичо ти си знае работата — отговори шофьорът и натисна газта до дупка.
— Щом казваш — каза Янсън и му подаде още една стотачка.
— Ще имаме ли още проблеми? — попита шофьорът, поглеждайки подозрително банкнотата.
— Ни най-малко — увери го Янсън. — Повярвай ми. Ще е като разходка в парка.
Тя го наблюдаваше. Не можеше да повярва.
Кацуо Ониши огледа полупразния задимен бар и после се вторачи в дебелата два и половина сантиметра пяна в халбата с бира пред себе си. Изглеждаше зашеметяваща — дълга руса коса, чипо носле, пакостлива усмивка. Какво ли правеше сама в бара?
— Кац, онова сладуранче на бара теб ли мярка?
Явно беше истина, след като и приятелят му Дакстър забеляза.
Ониши се захили.
— Какво чудно има? — каза той самодоволно. — Момичетата разпознават расовия бик, щом го зърнат.
— Сигурно затова последните десетина пъти, когато сме били тук, се прибираше все сам вкъщи — каза Декстър Филмор, очилат чернокож мъж, чийто късмет с жените не беше по-голям.
Двамата се познаваха още от политехническия институт в Калифорния. Никога не обсъждаха работата си, тъй като онова, което вършеха, беше секретно. Но що се отнася до сърдечните проблеми, почти нямаха тайни.
— Аз съм добра партия за женитба, печеля добре и жените би трябвало да ме търсят непрекъснато по телефона — оплакваше се често Ониши.
— А номерът ирационален ли е или въображаем? — бъзикаше се Филмор.
Този път май му се отвори парашутът.
Жената му хвърли за трети път поглед.
— Викай рефера — каза Ониши. — Някой иска да ни нокаутира.
— Стига, нали винаги казваш колко е важен за тебе характерът на момичето — пошегува се Декстър. — Как разбра какъв й е характерът отдалече?
— А, характерът й е страхотен — отговори на шегата му Ониши. — Веднага си личи.
— Да, бе. Обзалагам се че най-много ти харесва как характерът й изпълва тесния пуловер.
Жената тръгна към тях, носейки изящно питието си. Определено можеше да се каже, че късметът му се променяше.
— Свободно ли е? — попита тя, посочвайки празния стол до Ониши. Настани се и постави коктейла си до неговата халба с бира, след това даде знак на сервитьорката да й донесе ново питие. — Добре, обикновено не правя така, но чаках бившия си приятел, който отново се оказа, че е зает, ако разбирате какво искам да кажа. Кълна се, че барманът е започнал да се чуди. Имам предвид да се чуди какво правя тук сама.
— Нямам представа — каза Ониши с невинно изражение. — Е, и къде е приятелят ти?
— Бившият — натърти тя. — Току-що ми се обади по клетъчния телефон да ме уведоми, че се появила спешна работа. Както винаги. Повярвайте ми, въобще не съм очаквала, че ще дойде. Мисля, че единственият начин да спре да ми досажда, е, като си намери нова приятелка. — Тя се обърна към Ониши и му пусна закачлива усмивка. — Или ако аз си намеря нов приятел.
Декстър Филмор си допи бирата и се закашля.
— Ще изляза да си купя пакет „Кемъл“. Вие искате ли нещо?
— Донеси и на мен един — отговори Ониши.
След като Филмор излезе, блондинката се обърна към Ониши и му направи физиономия.
— Ти пушиш „Кемъл“?
— Не съм голям пушач, а?
— Няма значение. Ще ти предложа нещо много по-добро от тия лайна. Опитвал ли си „балкански букет“? Това е цигара.
— Какво?
Тя отвори чантата си и извади отвътре метална табакера с наредени в нея черни цигари без филтър.
— Току-що докарани с дипломатическа поща — каза тя и му подаде една. — Опитай.
В ръката й се появи и запалка.
„Момиче със сръчни ръце“, помисли си Ониши, вдишвайки дълбоко. Не беше зле. Чувстваше облекчение, че тя още не бе попитала с какво се занимава. Той винаги отговаряше, че работи в държавната администрация. Обикновено не задаваха повече въпроси, но имаше отговор за всеки случай, а именно, че е експерт в Министерството на транспорта. Но истинската причина, поради която се радваше, че тя не го попита за работата му, бе, че не му се мислеше за нея. За истинската му работа. Напоследък беше толкова напрегнато, че още с влизането в кабинета го заболяваше главата. Какъв шибан късмет. Направо не беше за разправяне. Толкова пот, толкова години бачкане, а проклетата програма „Мобиъс“ се разкапваше. Имаше нужда да му се случи нещо хубаво в живота. По дяволите, заслужаваше малко късмет.