Обърна се бавно, тъй като дочу нечии стъпки да приближават. Стомахът му се сви, когато видя мъж с кръгла шапчица и строги черни дрехи. Беше хасид — _истински_. Хасид колега, каза си той настойчиво. _Ти си този, за когото се представяш_ — това бе закон на честта в шпионското изкуство. Макар че друг закон гласеше да не се правиш на идиот.
Другият мъж, по-нисък от Янсън, в началото на четиридесетте години, му се усмихна.
— Воос хурст зих*? — каза той и направи лек поклон с глава.
[* Как сте? — Бел. прев.]
Косата му бе червеникава, очите прозрачносини под очилата с пластмасови рамки, каквито раздаваха от националната здравна служба. Под мишницата му бе пъхната малка кожена папка.
Янсън му кимна, стисна още по-здраво куфара и му пусна предпазлива, приятелска усмивка, която се затрудняваше от залепените върху лицето му изкуствени атрибути. Как да му отговори? Имаше хора с невероятна дарба за чужди езици, които научаваха да говорят безупречно. Алън Димаръст бе един от тях. Янсън обаче не спадаше към тази група, макар да бе научил прилично немски и френски в студентските си години и да поназнайваше чешки от своята майка чехкиня. Напъна си мозъка да си спомни някой израз на иврит. Трябваше да предвиди подобна възможност.
Вместо да рискува да се преструва, поздравявайки го с „шалом“, беше по-безопасно да отклони всякакъв разговор. Имаше развинтена фантазия как да се отърве от неудобен натрапник. Само след миг посочи към гърлото си и поклати глава.
— Ларингит — прошепна той с приблизителния акцент, характерен за Ист Енд*.
[* Работнически квартал в източен Лондон. — Бел. прев.]
— Ир филт зих бесер*? — попита мъжът любезно.
[* Зле ли се чувствате? — Бел. прев.]
Беше самотна душа и нямаше нищо против да установи контакт с човек, когото взе за свой духовен събрат.
Янсън силно се разкашля.
— Съжалявам. Много съм болен — прошепна той.
Човекът отстъпи притеснено няколко крачки. Отново се поклони и стисна ръцете си.
— Шалом алейхем. Бъди благословен и мир тебе — каза той и му махна за довиждане, оттегляйки се любезно, но без да губи време.
Янсън се остави отново на хладния вятър. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да напомня Димаръст. Янсън смяташе, че в конкретния случай беше самата истина и че щеше да постигне напредък, стига да успее да съедини правилно данните, с които разполагаше.
Знаеше, че тайна служба на американското правителство се опитва да го убие. Че крупна сума е депозирана в банковата му сметка чрез сложни електронни манипулации с идеята да се създаде впечатлението, че му е платено да убие Новак.
Дали можеше да използва тези пари по някакъв начин? Вътрешен глас го предупреди да не го прави — още не.
Не и докато точният произход на парите не бъде установен, което щеше да му предостави важни доказателства. А и не бе изключено това да е някакъв високотехнологичен капан, за да могат неговите врагове да разберат местонахождението му, ако изтегли пари. Което отново го върна към въпроса кои са тия врагове?
_На чия страна си, Марта Ланг?_ Преди да се качи на ферибота, опита пак да се свърже с нея, без успех. Дали тя бе част от заговора за убийство? Или я бяха отвлекли, дори убили? Жертва на интрига, която бе коствала живота на Питър Новак? Янсън се обади на стар приятел в Манхатън, ветеран от разузнаването, сега пенсионер, и го помоли да следи дали тя ще се появи в представителството на фондация „Свобода“ в Ню Йорк. Доколкото успя да разбере, постоянната месторабота на Ланг беше там. Досега нямаше признаци да е влизала в сградата на Четирийсета улица. Все някъде трябваше да се намира, но къде?
Освен това, подобно на Фийлдинг, Янсън смяташе за странно, че новината за смъртта на Новак все още не е разгласена. Широката публика не знаеше нищо за отвличането и убийството. Дали беше умишлено, част от план с участието на вътрешни хора от фондацията, които смятаха, че моментът не е подходящ да се оповести огромната трагедия? И все пак колко дълго си въобразяваха, че могат да крият подобно нещо? Янсън бе чувал слухове, че смъртта на Дън Сяопин е била укривана повече от осем години, докато се реши въпросът за неговия наследник, тъй като режимът е смятал, че не може да позволи, дори за кратко, несигурност в обществото. Дали нещо подобно не се случваше и във фондация „Свобода“? Огромното богатство на Новак беше обвързано вече с фондацията, следователно не бе ясно дали смъртта му би засегнала пряко нейните финанси. В същото време Григорий Берман му каза, че транзакцията е била направена от Амстердам, и то от сметката на Питър Новак. Кой от фондацията би могъл да уреди подобно нещо?