Новак беше влиятелен човек, следователно и враговете му трябваше да са влиятелни. Трябваше да приеме, че враговете на Новак са и негови врагове. А най-неприятното в цялата работа бе, че врагът можеше да е всеки. Преди да се обърне срещу него, Фийлдинг се изказа остро за опонентите на Новак. Не беше изключено „олигарсите“ от корумпираните плутократски режими, особено в Източна Европа, да са намерили общи интереси със заговорници в Съединените щати, които са гледали на растящото влияние на Новак с ужас и завист. „Запитвал ли си се защо Америка е толкова мразена“ — му каза Андрос. Отговорите бяха сложни и обхващаха злобата и ненавистта на онези, които се чувстваха изместени от нейното господство. Но и самата Америка не беше беззъба и невинна. Понякога усилията й да опази световното си надмощие бяха наистина безмилостни. Представители на дипломатическите й кръгове наистина можеха да се чувстват застрашени от действията на една искрено благодетелна фигура просто защото тези действия бяха извън техния контрол. Припомни си думите на Фийлдинг: „Всеки знае, че той се отнасяше с презрение към ходовете на Америка, че беше разгневил външнополитическите й кръгове с независимото си поведение. Единственото му мерило бе неговата съвест.“ Кой можеше да предвиди докъде стига умопомрачението на плановиците от Вашингтон, на тези късогледи унилатералисти, заслепени от жаждата за контрол, която те погрешно взимаха за патриотизъм? Това не бе истинският образ на Америка, още по-малко те бяха истинските ангели хранители на нейната същност. Но беше пълна наивност да се смята, че тези хора не са способни на подобни действия. Лейтенант Алън Димаръст смяташе себе си за истински американец. Янсън отдавна бе стигнал до извода, че това е плод на самоизмама с пагубни последици. Ами ако хората като Димаръст бяха прави? Ако те представляваха не точно Америка, но част от нея, една Америка, с която чужденците в размирните райони се сблъскваха най-често? Янсън притвори очи, но не успя да изгони натрапчивите живи спомени, които го пронизваха и спохождаха дори сега.
— Не, не ги води — нареди лейтенантът на Янсън, който долови в слушалката звучащия хорал. — Сам ще дойда.
— Сър — отговори Янсън. — Не е необходимо. Здраво са вързани, както наредихте. Затворниците са недокоснати, но обездвижени.
— Което е изисквало малко да се понапрегнеш. Не съм учуден, че си се справил с предизвикателството, Янсън.
— Транспортирането им няма да е проблем, сър — настоя Янсън.
— Знаеш ли какво — каза му Димаръст. — Заведи ги в Кендъл Бог.
Американците бяха кръстили Кендъл Бог сечище в джунглата на четири изстрела северно от главния лагер на армията. Три месеца по-рано там бе станала престрелка, когато американски караул се натъкна на наблюдателници и трима мъже, които се оказаха куриери на Виетконг. Единият от американците загина при стрелбата. Тримата виетконгци в крайна сметка бяха убити. Ранен американски войник изопачи виетнамското име на района Куан Хо Бок в Кендъл Бог и прозвището много пасваше.
Транспортирането на пленниците до Кендъл Бог отне два часа. Димаръст ги очакваше, когато пристигнаха. Беше в джипа заедно със своя помощник Том Биуик, който караше.
Янсън разбра, че пленниците са жадни и тъй като ръцете им бяха завързани, поднесе манерката си до устните им, разделяйки съдържанието между двамата. Виетнамците бяха уплашени, но приеха водата с благодарност. Той им позволи да седнат на земята.
— Отлично, Янсън — похвали го Димаръст.
— Хуманно отношение към пленниците, както повелява Женевската конвенция — отвърна Янсън. — Ако и врагът следваше нашия пример. Благодаря, сър.
Димаръст се захили.
— Ти си смешен, момче. — Обърна се към помощника си:
— Том, ще им… засвидетелстваш ли нашата почит?
Светлокафявото лице на Биуик изглеждаше като издялано от дърво, с грубо изрязани цепки вместо очи и уста. Носът му бе малък, тесен и сякаш подострен. Ефектът се подсилваше от неравномерния му тен, който напомняше за линии на дърво. Движенията му бяха бързи и точни, по-скоро резки, отколкото плавни. Янсън имаше чувството, че Биуик е творение на Димаръст.
Биуик се доближи до пленниците, извади голям нож и разряза въжетата, с които бяха вързани.
— Трябва да се чувстват удобно — обясни Димаръст. Много скоро обаче се оказа, че целта на Биуик не беше точно удобството им. Помощник-офицерът завърза стегнато с найлоново въже китките и глезените на пленниците и после го прекара през централния дирек на всяка от наблюдателниците. Телата им бяха леко извити, ръцете разтворени като крила, крайниците им изпънати навън от стегнатото въже. Бяха напълно безпомощни и го съзнаваха. Усещането за безпомощност бе замислено за психологически ефект.