Стомахът на Янсън се сви.
— Сър? — започна той.
— Не говори — прекъсна го Димаръст. — Само гледай. Гледай и се учи. Старо правило.
Сега Димаръст застана до пленника, който лежеше върху земята откъм по-близкия край. Той погали по бузите младежа и каза:
— Той мен бан. — Притисна двете длани към сърцето си и повтори на английски: — Харесваш ми.
Двамата виетнамци изглеждаха шашнати.
— Говориш ли английски? Всъщност няма значение, защото аз говоря виетнамски.
— Да — каза единият с напрегнат глас.
Димаръст го възнагради с усмивка.
— Знаех си, че говориш. — Той прокара показалеца си по челото на мъжа, после по носа и го спря върху устните му.
— Харесваш ми. Вие, момчета, ме вдъхновявате. Защото наистина ви пука. Това за мен е много важно. Имате идеали и ще се биете за тях до последен дъх. Колко нгой ми сте убили, а? Колко американци?
Другият пленник се обади.
— Ние не убивали!
— Не сте убивали, защото сте селяни, нали така? Почтени, обикновени, отрудени рибари, така ли?
— Дунг. Правилно.
— Или може би сте земеделци?
Двамата се спогледаха смутено.
— Не сме Виетконг — каза първият умолително.
— Той не е твой боен другар, така ли? — попита Димаръст, сочейки към лежащия до него виетнамец.
— Просто приятел.
— О, той е твой приятел.
— Да.
— Той те харесва. Вие си помагате.
— Помагаме си.
— Вие, момчета, сте страдали много, нали?
— Много страдали.
— Като нашия спасител Исус Христос. Знаете ли, че той е умрял заради греховете ни? Искате ли да научите как е умрял? Да? Защо не казахте по-рано. Ще ви разкажа. Не. Имам по-добра идея. Ще ви покажа.
— Моля?
Димаръст се обърна към Биуик.
— Биуик, направо е нецивилизовано да държиш тия клети момчета на земята.
Биуик кимна и пусна усмивка върху дървеното си лице. След това с помощта на пръчка затегна още по-здраво въжето и повдигна пленниците от земята. Тежестта на телата им падаше върху яко вързаните китки и глезени. И двамата извикаха уплашено.
— Ксин Лой — каза Димаръст. — Съжалявам.
Те агонизираха, крайниците им бяха свръхразтеглени, ръцете им щяха да изскочат от раменните стави. Положението на телата им затрудняваше неимоверно дишането, изисквайки огромни усилия. Да движат гръдния си кош и диафрагмата — усилия, които допълнително опъваха крайниците им.
Янсън се зачерви от гняв.
— Сър — викна той с остър тон. — Може ли да поговорим, насаме?
Димаръст се доближи до него.
— Може да се наложи да свикнеш с тази гледка — каза му той тихичко. — Но няма да те товаря с изпълнението.
— Вие ги изтезавате — възмути се Янсън.
— Смяташ това за изтезание? — Димаръст поклати глава с отвращение. — Лейтенант Биуик, младши лейтенант Янсън е разстроен. За негово добро ти заповядвам да го успокоиш, както намериш за добре. Нещо против?
— Не, сър — отвърна Биуик и опря пистолета си в главата на Янсън.
Димаръст отиде до джипа и натисна копчето „плей“ върху касетофона. Разнесе се нежен хорал.
— Хилдегард фон Бинген — каза той неясно на кого. — Прекарала по-голямата част от живота си в манастир, който сама основала през дванайсети век. Един ден, когато била на четирийсет и две години, й се явил Бог и оттогава тя се превърнала в един от най-големите композитори на своето време. Всеки път, преди да седне да твори, тя се самобичувала, докато болката я докара до халюцинации. Тогава от нея извирали антифони, черковни напеви и религиозни трактати. Болката карала света Хилдегард да твори. Болката я карала да пее — той се обърна към втория пленник, който бе плувнал в пот и дишаше на пресекулки като умиращо животно. — Мислех си, че музиката ще ви успокои — каза му Димаръст и се заслуша в черковния напев:
Sanctus es unguendo
Perculose fractos:
Sanctus es tergendo
Fetida vulnera.*
[* Свещен си, когато помазваш
опасно сломените духом,
свещен си, когато очистваш
зловонните рани.]
След това застана до другия пленник.
— Погледни ме в очите — нареди му Димаръст. Той извади от калъфа на колана си малка кама и резна корема на мъжа. Кожата и тъканта под нея веднага се разтвориха от напрежението на въжетата. — Болката ще те накара да пееш.
Мъжът заквича.
— Ето това е мъчение — каза Димаръст на Янсън. — Какво искаш да ти кажа? Че и мен ме боли, колкото тях ги боли? — След това се обърна към пищящия виетнамец: — Мислиш си, че ще бъдеш герой в очите на сънародниците си, като се съпротивляваш срещу мен? Никакъв шанс. Дори да си герой, ще се погрижа никой да не научи за това. Героизмът ти ще отиде на вятъра. Знаеш ли, аз съм много лош човек. Мислиш си, че американците са мекушави. Мислиш си, че можете да ни устройвате засади? Мислиш си, че можете да ни се присмивате, докато ние се балтавим с тъпите си бюрократични разпоредби като гиганти, омотани в собствените си кълчища? Но ти си мислиш така, защото досега не си се сблъсквал никога с Алън Димаръст. От всички сатанински форми на лъжа и измама най-голямата е да убедиш някого, че не съществува. Погледни ме в очите, рибарю мой, тъй като аз съществувам. Рибарче мило. Рибарю на човешки души.