Алън Димаръст беше луд. Не, всъщност бе по-лошо. Беше с разума си, контролираше напълно действията си и техните последствия. В същото време бе напълно лишен от най-елементарно чувство за съвест. Беше чудовище. Умно и харизматично чудовище.
— Погледни ме в очите — повиши тона Димаръст и се наведе близо до лицето на мъжа, който агонизираше неописуемо. — С кого трябваше да се свържете? Коя е южновиетнамската ти връзка?
— Аз земеделец! — прошепна мъжът, едвам дишайки. Очите му бяха кръвясали, бузите му влажни. — Не Виетконг!
Димаръст смъкна панталоните му, излагайки половите му органи.
— Извъртането се наказва — каза той отегчено. — Време е да включим проводниците.
На Янсън му се доповдига, наведе се напред, от гърлото му изригна пареща струя и той повърна на земята пред себе си.
— Няма нищо срамно, синко. Като хирургическа операция е — успокои го Димаръст. — Първия път, като го видиш, е малко шокиращо. Но после се свиква. Както е казал Емерсон, когато човек се сблъска с трудности, когато се измъчва и търпи поражения, натрупва опит.
Обърна се към Биуик.
— Отивам да включа мотора, погрижи се за проводниците. Даваме му шанс да говори. Щом не иска, ще умре по най-мъчителния начин.
Димаръст погледна Янсън, който имаше измъчен вид.
— Не се притеснявай — продължи той. — Другарчето му ще оставим живо. Много е важно да оставиш някого жив, за да разкаже на другите от Виетконг, та да знаят, че това ги очаква, когато се ебават с нгой ми.
После намигна на Янсън, сякаш го канеше да участва в тая поквара. Колко ли войници, претръпнали и закоравели от дългото време, прекарано на бойното поле, бяха отвръщали положително на тази покана и се бяха превърнали в негови последователи, изгубвайки душите си? Някъде в главата му прозвуча познат рефрен. _Къде отиваш? Хайде, не искаш ли да дойдеш?_
Не искаш ли да дойдеш?
„Принсенграхт“, една от най-елегантните улици с канали в старата част на Амстердам, датираше от седемнайсети век. Фасадите на сградите на пръв поглед приличаха на нагънати като хармоника хартиени замъци. Когато човек се вгледаше по-отблизо, забелязваше, че все пак всяка от високите и тесни тухлени къщи се различава от съседната. Фронтонът в горната част на всичките бе старателно проектиран: стъпаловидни фронтони, от зигзагообразни до плоски фронтони, редуващи се с триъгълни и четириъгълни фронтони. Тъй като вътрешните стълбища бяха тесни и стръмни, повечето от къщите имаха издадени площадки, които позволяваха мебелите да се качват до по-горните етажи с помощта на скрипец. Много от сградите се гордееха с корнизите и сложните си антаблементи. Обикновените тухли бяха украсени с гирлянди. Зад къщите се криеха дискретни хофйес или вътрешни дворове. Доколкото бюргерите от златната епоха на Амстердам са се гордеели със своята семплост, семплостта стигаше до показност.
Янсън вървеше по улицата, облечен в яке с цип и дебели панталони като повечето минувачи. Беше пъхнал ръце в джобовете си, а очите му внимателно оглеждаха наоколо. Дали някой го следеше? Досега не бе забелязал никакъв признак за това. Но знаеше от опит, че ако са го открили, много бързо могат да съберат и изпратят екип. „Винаги трябва да имаш резервен план“ — поучаваше го Димаръст и колкото и противен да бе източникът на тази максима, тя му служеше добре. Запомни това предписание като една от тайните на Чингис хан.
На две преки от така наречената златна дъга мярна струпаните едно до друго корабчета къщи, закотвени в ръждивата на цвят тинеста вода на канала. Тези плаващи домове бяха характерна особеност за Амстердам от петдесетте години и резултат от недостига на жилища. Няколко десетилетия по-късно градският съвет ги забрани, но съществуващите бяха оставени на доизживяване и властите проявяваха търпимост, когато собствениците им си плащаха годишната такса.