Янсън си отваряше очите на четири и внимателно огледа всяко от тях. Най-близкото приличаше на продълговато бунгало от кафяви дъски с малък кръгъл комин от червен нагънат метал на покрива. Следващото изглеждаше като висока плаваща оранжерия. От вътрешната страна стъклените панели бяха покрити с пердета, които осигуряваха на обитателите някаква интимност.
Карабчето къща до него имаше перила от дървени решетки със сложни плетеници около кабина с плосък покрив. Чифт фенери стърчаха от нещо, което приличаше на каменни хранилки за птици. Сандъчета с мушкато говореха за грижовен стопанин.
Накрая стигна до познатата боядисана в синьо кабина със запуснат вид. Саксиите и сандъчетата за цветя бяха предимно празни. Прозорците — малки и зацапани. На палубата до кабината имаше дървена пейка, излъскана от употреба. Дъските на долната широка палуба бяха изкорубени и неравни. Корабчето бе закотвено точно до малък вълнолом. Докато Янсън доближаваше, сърцето му заби силно. Много години минаха, откакто беше тук за последен път. Ами ако имаше нов собственик? Долови характерния мирис на канабис и веднага разбра, че не е нов. Стъпи на борда и влезе през вратата на кабината. Както очакваше, не беше заключено.
В единия ъгъл на помещението мъж с дълга мръсносива коса се бе надвесил над голямо парче картон. Държеше пастелите и в двете си ръце и шаркаше върху хартията ту с единия, ту с другия. Цигара марихуана димеше до червена ароматизирана свещ.
— Замръзни, кучи сине — каза тихичко Янсън.
Бари Купър се обърна бавно, хилейки се на нещо свое. След това позна своя посетител и поизтрезня.
— Хей, ние сме върхът, а? Двамата с теб сме върхът, нали?
На лицето му бе застинала леко тъповата усмивка, но във въпроса му имаше нещо като изненада.
— Да, Бари, ние сме върхът.
Облекчението му бе видимо. Разтвори широко ръцете си, които бяха изцапани с боя.
— Покажи ми малко обич, бейби. Покажи ми малко обич. Откога не сме се виждали? Хип-хип.
Речта на Купър от край време представляваше странна смесица от рокерски и ученически жаргон, а това, че американецът живееше в чужбина вече четвърт век, служеше като езикова спойка.
— От много дълго — отговори Янсън, — а може би недостатъчно дълго. Как мислиш?
Историята на познанството им бе сложна. Никой от двамата не разбираше напълно другия, но се разбираха достатъчно за делово сътрудничество.
— Мога да ти направя кафе — каза Купър.
— Едно кафе ще ми дойде добре — отвърна Янсън и се настани на изтърбушен кафяв диван, след което се огледа.
Почти нищо не се бе променило. Купър беше остарял, но точно както можеше да се очаква от него. Вързаната му на опашка кестенява коса беше посивяла. Под очите му имаше огромни торбички, ъглите на устните и носа се съединяваха с тънки бръчици. Разстоянието между веждите му бе набраздено с дълбоки вертикални бръчки, а челото с хоризонтални линии. Но беше Бари Купър, същият Бари Купър, малко боязлив и донякъде смахнат, но нито едно от двете изцяло. В младостта му съотношението беше друго. В началото на седемдесетте години той скъса с колежанския радикализъм и премина към по-суровата, по-грубата действителност и накрая стана член на тайната организация „Време“. Лозунгът й „Да смачкаме системата!“ се бе превърнал в нещо като поздрав. Мотаейки се из студентския град Мадисън в щата Уисконсин, той бе попаднал на по-умни и по-убедени от него хора, които бяха приели неосъзнатото му недоволство от политиката на властите за чист екстремизъм. Невинните лудории, замислени като предизвикателство към силите на реда, повлякоха след себе си по-крайни действия.
Един ден в Ню Йорк се бе озовал в къща в Гринич Вилидж по време, когато взривно устройство, подготвено от негов съмишленик, гръмна преждевременно.
В този момент той беше под душа. И както бе още мокър и насапунисан, но невредим, избяга и известно време се кри, преди да бъде арестуван. Пуснаха го под гаранция, но полицията установи, че пръстовите му отпечатъци съвпадат с отпечатъците, открити на мястото на друг бомбен атентат в университетската лаборатория в Евънстън. Експлозията бе станала през нощта и нямаше жертви, но това бе по-скоро късмет, тъй като на мястото спокойно е можело да има пазач. Обвиниха го в опит за убийство и участие в конспирация и отмениха освобождаването под гаранция. По това време обаче Купър бе успял да избяга в чужбина, отначало в Канада, а после в Западна Европа.
В Европа започна нова глава в смахнатата му кариера. Преувеличените слухове, разпространявани от властите по негов адрес, бяха взети за чиста монета от радикалните групировки на европейската левица. По-специално от кръговете, свързани с Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, известни официално като фракция „Червена армия“, а неофициално като бандата „Баадер-Майнхоф“. Също и от близката до нея организация, наричаща себе си Движение 2 юни, и от „Червените бригади“ в Италия. Отровени от романтизма на революционното насилие, тези екстремисти сметнаха рошавия американец за съвременен вариант на радетеля за революция след Джеси Джаксън. Те го приеха в своите редици и дискусионни клубове и му искаха тактически и технически съвети. Бари Купър беше доволен от вниманието, но същевременно се чувстваше малко притеснен. Беше много сведущ по разните видове марихуана, като например по какво се отличава Мауи сенсимила от Червено Акапулко, но нито познаваше, нито му пукаше за практическите аспекти на революцията. Той бе твърде далеч от престъпните намерения, които му приписваше Интерпол, най-обикновен наркоман, отдаден единствено на секса и наркотиците. Непрекъснато бе друсан, за да е в състояние да разбере жестокостта на новите си приятели, да схване, че онова, което той смяташе за студентски лудории, за тях бе прелюдия към насилствено сваляне на съществуващия ред. Криеше тази подробност от революционерите зад дидактически отговори. Неговата сдържаност и липса на интерес към тяхната дейност ги притесняваше. Мислеха си, че американецът не им се доверява или не ги взима на сериозно за революционен авангард. В отговор те му доверяваха своите амбициозни планове, опитваха се да го впечатлят, като му разкриваха подробности за своите човешки и материални ресурси: за тайната квартира в Източен Берлин, за организацията в Мюнхен, която ги финансираше, за офицера в националната гвардия на Федерална република Германия, който снабдяваше своята любовница радикалистка с огромно количество секретна военна информация.