Като отплата Държавният департамент тихомълком се отказа от опитите си да иска екстрадицията му.
Янсън отпи горещо кафе от канчето, по което имаше следи от блажни бои.
— Знам, че не си дошъл току-така — каза му Купър. — Нещо ще искаш от мен.
Беше намек за първите им разговори преди четвърт век.
— Хей — възрази Янсън. — Не мога ли просто да се отбия за малко?
— _Mi casa es su casa, amigo._ Моята къща е и твоя къща, приятел — отговори Купър. Той поднесе малката цигара от марихуана към устните си. Янсън не беше сигурен дали тревата все още действаше на Купър, или обичайната доза просто го връщаше към състоянието, което минаваше за нормално. От пушека гласът му стана дрезгав. — Ще се възползвам от компанията ти да споделя с теб, че Дорис ме напусна. Казах ли ти?
— Никога не си ми казвал, че Дорис е живяла при теб — отговори Янсън. — Бари, нямам представа коя е Дорис.
— О-о-о — каза Купър и смръщи чело, опитвайки се да се концентрира. Явно се мъчеше да се сети за последователността на събитията. — _Значи… значи… значи._ — Мозъкът му работеше трескаво, но нищо не се получаваше. Накрая вдигна показалеца си. — В такъв случай… няма значение.
Той вероятно бе стигнал до заключението, че човек, когото не бе виждал осем години, едва ли би се интересувал от прекъсването на една шестседмична връзка. Купър бе видимо доволен, че е успял да съобрази. Облегна се назад и се захили.
— Хей, човече, наистина ми е приятно да те видя — Тупна Янсън по ръката. — Съквартирант — каза той. — Все едно, че отново си имам съквартирант. Феликс и Оскар.
Янсън потрепна, ръката го болеше от боя в парка „Риджънтс“.
— Добре ли си, човече? — Очите на Купър станаха загрижени.
— Добре, всичко е наред — отговори Янсън — Но този път посещението ми ще си остане между нас. _Comprende?_
— _Comprando mio maximo_ — отговори Купър на любимия си език, който бе миш-маш между испански, италиански и латински, но с наклонения, глаголни времена и словоред негово собствено изобретение. Янсън понякога си мислеше, че той бе много подходящ герой за приключенските разкази на Хънтър С. Томсън. В някои отношения се бе променил, но в други се бе съхранил същия.
— Да се поразходим — предложи Янсън.
— Върхът — отвърна Купър.
Уличните лампи светеха ярко, отпъждайки вечерното небе, докато двамата мъже вървяха по улица „Херенграхт“. Някога тя е била любимият адрес на корабостроителите и търговците, които бяха просперирали преди триста години в златната епоха на Амстердам. Повечето от разкошните огромни къщи сега принадлежаха на банки, музеи, издателства, консулства. Окъпани от сребристата светлина, тези постройки от седемнайсети век сякаш сияеха с особен отблясък, който подчертаваше разликите между тях. Ето една къща с подчертано френско влияние, чиято фасада от пясъчник бе украсена с листа от акант и волути. Една друга пък бе мрачна на глед, от тъмни тухли, а единствената й декорация бе фронтонът. Накъдето и да се насочеше погледът, попадаше на заоблени корнизи, декоративни подпори под стрехите, шпилове, декоративни конзоли и кръгли прозорчета с безчет дупки и цепки, от които можеше да се възползва скрит наблюдател.
— Значи всеки ден си по тия улици — каза Янсън.
— Всеки ден, човече — отвърна Купър. — Изкуството ми. Рисувам онова, което виждам. Но на различни места. Улични сцени, къщи, църкви. Туристите наистина си падат по църкви.
— Може ли да си поръчам картина?
Купър го погледна развълнувано.
— Наистина ли, човече?
— Има една къща на „Принсенграхт“, на ъгъла с „Лайдзестраат“. Сещаш ли се за коя става дума?
— Имаш добър вкус. Истинска красавица.
Сградата се състоеше от три отделни къщи, но фасадата й бе реконструирана така, че създаваше впечатлението за едно цяло. Осем колони с канелюри в коринтски стил подпираха фронтона. Седем еркерни прозореца гледаха към улицата. Ивици от червена зидария се редуваха с декоративен камък. Централата на фондация „Свобода“ имаше богата история, изписана върху всяка тухла.
— Ще я нарисуваш ли веднага? Колкото можеш по-подробно.
Край тях профуча велосипедист в обратната посока на еднопосочната улица и едва не ги бутна.
— Бре! Никога не съм си представял, че се интересуваш от работата ми. Винаги си бил някак безразличен. Дори си мислех, че не си падаш по рисуването.
— Колкото можеш по-подробно, Бари — подчерта Янсън. — Опитай също и задната част. Би трябвало да има видимост откъм „Лайдзедварсстраат“.
— Ще си взема новите пастели — отговори му Купър. — Заради теб.