Велосипедистите и уличните художници никога не се набиваха на очи в старата част на Амстердам. Купър можеше да застане на тротоара точно срещу сградата и никой нямаше да му обърне внимание. Той го правеше от десетилетия. Губеше се сред пейзажа, тъй като беше част от него.
Час по-късно в корабчето къща на Купър Янсън разглеждаше рисунките. Не остана обнадежден. Много бяха местата, откъдето можеше да се проникне, но нито едно не беше защитено от външни погледи. Освен това сградата със сигурност се наблюдаваше с камери. А тъй като задната й част гледаше към улица „Лайдзедварсстраат“, нямаше таен излаз и от там.
Като правило имаше два начина да се гарантира сигурността. По-често срещаният беше да се избере изолирано място, например някой замък върху планински склон. При другия се разчиташе на публичността. Когато сградата е обществено достъпна, всяко съмнително проникване се изключва от само себе си. В случая с фондация „Свобода“ най-хитрото бе, че вместо да разчита единствено на мерки за сигурност, тя превръщаше стотиците минувачи — и местни, и гости на града — в охранители. Тя бе защитена просто защото изцяло се набиваше на очи.
Янсън се ядосваше на себе си. Как можеше да мисли с клишета. Решенията, които си беше наумил, му бяха вършили работа в миналото, сега обаче не бяха подходящи. Трябваше да погледне на нещата по различен начин.
Спомни си съветите на Димаръст. _Не виждаш начин да се измъкнеш, а? Опитай се да видиш нещата по друг начин. Виж двата бели лебеда, вместо единия черен. Гледай към отрязаното парче кейк вместо към кейка с отрязаното парче. Изнеси лактите напред, не назад. Усъвършенствай движенията, ще се чувстваш свободен._
Затвори очи за няколко секунди. Трябваше да мисли като тях. По тяхната логика публичността и излагането на показ бяха най-ефикасните щитове срещу подмолни действия. Същата логика трябваше да възприеме и Янсън. Тайното промъкване бе нещо, срещу което бяха взели защитни мерки. Тогава нямаше да се промъкне тайно. Щеше да влезе вътре открито, и то през главния вход. Тази операция не изискваше дискретност, а безочливост.
Янсън мерна постланите на пода вестници.
— Имаш ли вестник?
Купър се затътри до ъгъла и победоносно се върна с последния брой на „Де Фолксрант“. Първата страница беше изпоцапана с бои и пастели.
— Нещо на английски?
— Холандските вестници са на холандски, мой човек — отговори той със забавен говор под въздействието на марихуаната. — Макар че така се преебават.
— Ясно — отвърна Янсън.
Той огледа заглавията и благодарение на познанията си по английски и немски успя да схване смисъла. Обърна на другата страница, където вниманието му привлече малка статия.
— Ето — каза Янсън, почуквайки с пръст. — Ще ми преведеш ли това?
— Няма да ме иззори, човече. — Купър напрегна всичките си сили да се съсредоточи. — Не е на музикална тема, каквато аз бих избрал. Я чакай малко. Веднъж май ми каза, че майка ти е чехкиня.
— Беше. Почина.
— Не е моя работа, но е ужасно, нали? А внезапно ли стана?
— Умря, когато бях на петнайсет, Бари. Имах известно време да го преживея.
Купър помисли за миг, опитвайки се да асимилира фактите.
— Върхът — каза той. — Мама почина миналата година. Не можах да отида дори на проклетото погребение. Това ме съсипа. Бях закопчан в затвора и нямаше как. Но бях съсипан.
— Съжалявам — каза му Янсън.
Купър започна да чете статията, мъчейки се да я преведе на английски заради Янсън. Не че беше кой знае колко интересна. Чешкият външен министър, който беше на посещение в Холандия за разговори с правителството, щеше да дойде в Амстердам. Тук щеше да се срещне с представители на борсата и водещи фигури във финансовите среди, за да обсъди с тях смесени холандско-чешки проекти. Поредното безсмислено пътуване на човек, чиято работа е да пътува, с надеждата да увеличи нивото на чуждите инвестиции в страна, която силно се нуждаеше от тях. Холандия беше богата. Чехия не. Беше пътуване, което можеше да се състои и преди век, дори преди два или три века, и вероятно се бе състояло. Човек спокойно можеше да се обзаложи, че то няма да реши проблемите на Чешката република. Но щеше да реши проблемите на Янсън.
— Да отидем на пазар — каза Янсън и стана.
Внезапната смяна на темата ни най-малко не смути Купър. Той беше толкова отнесен от канабиса, че животът бе за него непредвидим като хвърлянето на заровете.
— Върхът — каза той. — Кльопачка?
— Дрехи. Елегантни. Последна мода.
— О — каза той разочаровано. — Добре, има едно място, което никога не посещавам, но знам, че е много скъпо. На „Нювезайдс Воорбургвал“ на няколко преки от канала.