Единственото, което го интересуваше сега, бе фигурата на чернокожата жена, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато форсираше таксито. Изведнъж завъртя волана рязко надясно.
Когато таксито се качи на тротоара, писъци на изненада изпълниха пространството, а гласовете се съчетаваха така, че се получи нещо като хорова музика.
Каква странна интимност се създаде, уплашеното лице на жената приближаваше все повече и повече към неговото, както любима се навежда за целувка. Когато предницата се блъсна в нея — той караше с близо осемдесет километра в час, — тялото й се притисна към предното стъкло на таксито и чак когато натисна спирачките, литна в обратна посока, преметна се във въздуха и се пльосна върху асфалта на натоварената улица, където пикап „Додж“, макар да удари спирачки, остави следи от гуми върху натрошеното й тяло.
Таксито бе намерено по-късно същия ден, изоставено в югозападен Вашингтон. На една алея, върху която се въргаляха стъкла от счупени бутилки бира, празни ампули от наркотици и пластмасови спринцовки. Местната младеж се отнесе към изоставеното такси като към намерена вещ. Преди полицията да открие колата, тя бе лишена от фаровете, регистрационните табели и радиото. Само тялото в багажника си стоеше необезпокоявано.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Като се изключеше разположението й от другата страна на улицата срещу централата на фондация „Свобода“, почти нищо друго не привличаше погледите към малката къща на брега на канала, или _воорхюйз_. Вътре Ратко Павич гледаше на мебелировката в чисто практически план. Долавяше се слаба, но натрапчива миризма от кухнята. Май от грахова супа. Явно бе останала от предната вечер, но се бе просмукала навсякъде. Смръщи нос с отвращение. Тук вече никой нямаше да готви такива неща. Сети се за двете тела във ваната на горния етаж, кръвта им изтичаше бавно в канала. Не се терзаеше от това, което направи. Двамата възрастни, които се грижеха за къщата, докато собствениците й са в Корфу, просто му се изпречиха на пътя. Без съмнение бяха вярна прислуга, но се наложи да ги очисти. При това в името на важна кауза. Разположен до малък квадратен прозорец в затъмнената стая, Ратко Павич имаше идеална видимост към отсрещната сграда, а с помощта на два параболични микрофона подслушваше разговорите в преддверието с поносима чуваемост.
И въпреки всичко това си беше една досадна утрин. Администрацията и обслужващият персонал пристигнаха между осем и трийсет и девет и трийсет. Посетителите, които имаха предварителни уговорки, идваха в уречения час. Високопоставен служител на холандското външно министерство бе последван от холандския заместник-министър на образованието, културата и науката. След върховния комисар на ООН за бежанците направиха визити директорът на Програмата на ООН за устойчиво развитие и висшестоящ чиновник от Икономическата й комисия за Европа. Останалите от екипа на Ратко също имаха чудесна видимост. Един от тях, Симич, се бе разположил на покрива, три етажа по-нагоре. Никой не бе забелязал до този момент и следа от Пол Янсън. Не беше учудващо. Той едва ли щеше да се опита да проникне през деня, макар че агентът бе известен с непредвидимостта на действията си. Предприемаше неочакваното просто защото беше неочаквано.
Работата беше досадна, тъй като през всичкото време трябваше да се крие, но пък го устройваше най-добре, откакто го белязаха. Грапавият белег от дясното му око до брадичката, който се зачервяваше, когато си позволеше да се вълнува, се запомняше много лесно, за да се захваща с работа на открито. Беше белязан. Тази мисъл не му даваше мира, още повече че нападателят му го подреди така с най-обикновен нож за чистене на риба. По-непоносима от притъпената вече болка от наранената плът беше мисълта, че вече никога нямаше да участва в операции под прикритие. Като стрелец, разбира се, бе невидим колкото заглушената снайперистка пушка „Вейм“, която държеше в готовност да пусне в действие всеки момент. Докато часовете се изнизваха, той започна да се чуди дали въобще такъв момент ще дойде.
За да не му е скучно, Ратко редовно наблюдаваше миньонката на рецепцията, гледаше как бедрата на червенокоската се раздвижват всеки път, когато тя мърдаше, и усещаше топлина в сърцето и слабините си. Желаеше я и още как я желаеше. Спомни си босненките, с които той и другите войници се забавляваха преди няколко години, припомни си лицата им, изкривени от омраза, а той си представяше, че от сексуално желание. Изискваше се съвсем малко въображение. Когато ги обладаваше, най-силно го възбуждаше пълната им безпомощност. Беше преживяване, което не бе изпитвал с други жени. Нямаше значение дали дъхът и тялото му воняха, тъй като те просто не можеха да направят нищо. Знаеха, че ако не се примирят, родителите, съпрузите или децата им ще получат куршум в главата пред очите им, преди самите те да бъдат заклани.