Настройвайки бинокъла си, той си представяше как червенокоската е вързана и притисната към леглото с облещени очи, а бледата й мекота следва поривите на сръбската му плът.
В този случай Ратко не се нуждаеше от бинокъл, за да види малкия конвой от три черни автомобила „Мерцедес Бенц“, които тържествено се носеха по „Стадехоудерскаде“, а после завиха по „Лайдзестраат“ и спряха пред централата на фондация „Свобода“. Униформен шофьор излезе от дългата лимузина, отиде до задната врата и я отвори. Мъж в тъмен костюм, очила с рогови рамки и шапка с периферия се измъкна отвътре и застана за миг до колата, любувайки се на великолепието на „Принсенграхт“. После мъжът с униформата, както изглеждаше, личен довереник на министъра, натисна звънеца на богато резбованата врата. След десет секунди тя се отвори.
Униформеният се обърна към жената на входа.
— Госпожо, министърът на външните работи на Чешката република — каза той. — Ян Кубелик.
Макар че говореха между двата микрофона, гласовете се чуваха добре.
Външният министър каза няколко думи на чешки на своя помощник и го отпрати. Униформеният се обърна и се върна в лимузината.
— Изглежда, не сте ме очаквали — каза мъжът в елегантния тъмносин костюм на жената от рецепцията.
Очите й се разшириха.
— О, няма такова нещо, господин Кубелик. Толкова се радваме да ви приемем.
Ратко се ухили, припомняйки си паниката, в която изпадна обслужващият персонал на фондацията, когато им съобщиха, че назначеният отскоро министър ще спази уговорката за среща с изпълнителния директор. Шашнатите чиновници започнаха да ровят из бележниците си, тъй като предстоящата среща не беше отбелязана никъде. Никой не искаше да си признае, че е допуснал грешка, но все някой бе проявил небрежност. През бинокъла „Шмидт и Бендер“ Ратко видя ясно смаяния поглед на миньонката с червена коса. „Само преди две седмици беше вписала два пъти срещата с шведския външен министър и с представителя на Комисията на ООН по разоръжаване“ — скара се червенокоската на младата секретарка от горния етаж. Тя възрази, че грешката не е нейна, но го направи някак колебливо, което бе равносилно на признание. Друга секретарка се намеси в нейна защита, настоявайки, че издънката вероятно се дължи на чешките чиновници. Но щеше да е в разрез с протокола да им го съобщят.
Ратко гледаше сега как червенокоската от рецепцията придружи министъра до луксозното преддверие, където картината и звукът се влошиха. Сърбинът завъртя копчето за електронна настройка на светлината и превключи микрофона на специална честота за подслушване на звука, за да се подобри качеството на приемане и да се елиминират страничните шумове.
— Нашият изпълнителен директор ще ви приеме всеки момент — чу той гласа на червенокоската, след като сигналът по ефира се възстанови.
— Много сте любезни — отвърна чешкият дипломат вежливо и свали шапката си. — Каква красива сграда. Ще имате ли нещо против, ако я разгледам?
— Сър, за нас ще бъде чест — отговори тя, все едно го издекламира наизуст.
Глупав бюрократ — искаше после да има какво да разкаже на жена си. Щеше да се върне в президентския дворец в Прага и да описва пред приятелите си лукса в амстердамското леговище на Питър Новак.
Ратко беше участвал в учения на Варшавския договор с чешки войници още докато служеше в югославската армия, дълго преди шестте републики на Югославия да се отцепят и да се обърнат една срещу друга. Чехите имаха голямо самочувствие. Той не споделяше мнението им. Вниманието му привлече човек, който се разхождаше бавно пред къщата. Дали Янсън щеше да е толкова дързък? Човекът, явно турист, застана до парапета на канала и внимателно разтвори карта.
Ратко насочи бинокъла към него. Ъгълът не беше идеален, но след като забеляза слабото телосложение и късата коса на туриста, разбра, че се е излъгал. Както и да се маскираше Янсън, не можеше да мине за жена на около двайсет години.
Ратко отново почувства прилив на топлина в слабините си.
Очите на Янсън се плъзнаха из красивата приемна. Картини от холандски майстори от Ренесанса бяха закачени по средата на квадрати, оформени с гипсови рамки с педантична симетричност. Камината беше от издълбан в сложни форми мрамор със сини жилки. Всичко бе точно в стила на холандско имение — далече от любопитните погледи на публиката прехваленият идеал за холандската умереност не важеше.