Дотук добре, помисли си той. Купър се бе изкъпал и след като облече смешната униформа, се държеше, без да създава впечатление за пародия. Движенията му бяха сдържани и официални. Придаваше си северната помпозност на усърден помощник, който е отдаден изцяло в услуга на важна клечка. Янсън разчиташе най-много на предположението, че никой не знае как изглежда чешкият външен министър. Човекът бе на този пост едва от две седмици. А страната му не бе в списъка с размирните райони на фондацията.
Липсата на маскировка беше най-добрата маскировка. Малко сиво на косата, чифт очила в стила, който бе модерен в Източна Европа, костюм, какъвто носят повечето дипломати на континента… и държание, което беше ту любезно, ту властно. Фактът, че майката на Янсън беше чехкиня, бе естествено от полза, тъй като можеше да придаде на своя английски лек чешки акцент. Би било нормално чешки дипломат да говори на английски в страна като Холандия.
Янсън погледна към червенокосата жена от рецепцията над кръглите си очила с рогови рамки.
— А Питър Новак? Той тук ли е?
Дребната жена се засмя замечтано.
— О, не, сър. Той прекарва по-голямата част от времето си на път, прелитайки от едно място на друго. Понякога не го виждаме цели седмици.
Когато дойде, Янсън не знаеше дали във фондацията щеше да тегне печал. Но явно казаното от Ангъс беше вярно. Те действително нямаха идея какво се бе случило с техния почитаем основател.
— Е — отвърна Янсън. — Нали целият свят е в краката му.
— Може да се каже, сър. Но съпругата му е тук днес. Сузана Новак. Тя участва в ръководството на Програмата за подпомагане на развитието.
Янсън кимна. Новак по принцип държеше семейството му да е далече от общественото внимание, опасявайки се явно от отвличания. Неговата публичност беше необходима за успеха на дейността му. Той с неохота допускаше журналистите да отразяват работата му поради тази причина. Но той не беше холивудска звезда и държеше да не закачат семейството му. Това бе посланието му от години и волю-неволю пресата се съобразяваше с тези правила. Фактът, че постоянното му местожителство бе в Амстердам, го улесняваше. Бюргерската чувствителност на града служеше като прикритие за личния живот на известна личност.
Уединеност пред погледите на всички.
— А онова там какво е? — попита той и посочи към вратата вляво от преддверието.
— Кабинетът на господин Новак. Ако беше в града, той щеше да настоява за срещата — Тя отвори вратата и му показа платно върху отсрещната стена. — Това е картина на Ван Дайк. Забележителна, как смятате?
Беше портрет на благородник от седемнайсети век, издържан в бледи кафяви и сини тонове и същевременно много жив.
Янсън включи осветлението и тръгна към платното. Заразглежда го отблизо.
— Изключително — каза той. — Това е един от любимите ми художници между другото. Живописното наследство в Чешката република е богато наистина, но между нас да си остане, не разполагаме с подобно нещо в Прага.
Той бръкна в джоба си и натисна един от бутоните на своя клетъчен телефон „Ериксон“. Беше програмирал предварително номера върху него. Номерът беше на ре-цепцията.
— Ще ме извините ли — каза тя, след като чу телефона да звъни.
— Разбира се — отговори Янсън.
Докато тя бързаше към телефона, той прегледа документите, наредени старателно върху бюрото на Новак. Бяха главно от известни институции със силно присъствие на холандските министерства. Едно писмо обаче предизвика някакъв далечен спомен за товарен кораб, който почти не се забелязва в мъглата. Не краткото съдържание на телеграмата, а заглавката на бланката. „УНИТЕК лимитид“. Името на компанията му напомняше за нещо, но дали бе свързано с консултанта по сигурността Пол Янсън или с Пол Янсън, бившия агент от Консулски операции? Още не можеше да каже със сигурност.
— Господин Кубелик? — каза женски глас.
— Да? — Янсън вдигна очи и видя пред себе си висока руса жена, която се усмихваше.
— Аз съм съпругата на Питър Новак. Бих искала да ви приветствам с добре дошли от негово име. Нашият изпълнителен директор все още разговаря с посланика на Холандия в Обединените нации. Няма да продължи дълго.
Тя говореше с неутрален американски акцент.
Жената бе красива, от типа на Грейс Кели, едновременно чувствена и аристократична. Начервените влажни устни не й придаваха делови вид, но й отиваха, както й стоеше добре бледозеленият костюм, който очертаваше контурите на тялото й малко по-отчетливо, отколкото бе необходимо.