Това не бе жена в траур. Явно не знаеше нищо. Но как беше възможно?
Янсън се доближи до нея и се поклони леко. Дали чешки дипломат би й целунал ръка? Реши, че ръкуване ще е достатъчно. Но не можеше да свали очи от нея. Нещо му се струваше познато. По натрапчив начин. Синьозелените й очи, дългите, елегантни пръсти…
Дали я беше виждал някъде наскоро? Напъваше мозъка си. Къде? В Гърция? Англия? Дали не я бе зърнал случайно и просто да е запечатал образа й в подсъзнанието си? Беше влудяващо.
— Вие американка ли сте? — попита Янсън.
Тя вдигна рамене.
— Аз съм откъде ли не — отговори тя. — Като Питър.
— А как е великият човек? — Леко се запъна, докато й задаваше този въпрос.
— Както винаги — отговори тя след кратка пауза. — Благодаря, че попитахте, доктор Кубелик.
Погледът й бе почти игрив, на границата на флиртуването, можеше да се закълне. Без съмнение това бе просто начинът, по който някои жени бяха свикнали да разговарят със световни знаменитости.
Янсън кимна.
— Както ние, чехите, обичаме да казваме, по-добре да си един и същ, отколкото по-лош. В това има известен народен реализъм според мен.
— Елате — каза тя. — Ще ви придружа до конферентната стая.
Вторият етаж не приличаше толкова на палат, имаше повече интимност. Таваните бяха високи четири метра, не шест, а и мебелировката не беше така бомбастична. Конферентната зала гледаше към канала, а късното утринно слънце падаше косо през прозореца, който се състоеше от множество части, и хвърляше златни паралелограми върху дългата полирана маса от тиково дърво. Янсън бе посрещнат от висок мъж с грижливо сресана сива коса.
— Аз съм доктор Тилсен — представи се мъжът. — Титлата ми неофициално е изпълнителен директор за Европа. Малко подвеждащо, а? — Засмя се сдържано. — Нашата програма за Европа, ако трябва да бъда точен.
— С доктор Тилсен ще сте в сигурни ръце — каза Сузана Новак. — Много по-сигурни от моите — добави тя, оставяйки на посетителя да гадае дали има подтекст в забележката й.
Янсън се настани срещу администратора с блед тен. За какво да говори с него?
— Предполагам знаете защо пожелах да се свържа с вас — започна той.
— Да, мисля, че се досещам — отговори доктор Тилсен. — През годините чешкото правителство подкрепяше до голяма степен някои наши усилия, други по-малко. Ние съзнаваме, че нашите цели не винаги съвпадат с целите на конкретните правителства.
— Така е — потвърди Янсън. — Почти така. Но аз се чудя дали моите предшественици не са били прибързани в преценките си. Вероятно е възможно развитието на по-хармонично сътрудничество.
— Би било чудесно, ако го постигнем — каза доктор Тилсен.
— Разбира се, ако вие ме запознаете в най-едри щрихи с вашите проекти в страната ми, аз бих могъл да ви съдействам по-ефективно пред моите колеги и сътрудници. Наистина съм тук сега да ви изслушам.
— В такъв случай ще си позволя да ви кажа няколко думи по този въпрос — каза доктор Тилсен.
Той се усмихна като за начало. Говоренето бе неговата сила и в следващите трийсет минути Тилсен показа онова, на което е способен, изброявайки цял поменик от инициативи, програми и проекти. Само за няколко минути се изля словесен порой от любимите на всички професионални идеалисти тъпи клишета и лозунги като: неправителствени организациии… вдъхване на нов живот на институциите на осъзнатата демокрация… ангажимент за поощряване на ценностите, институциите и функционирането на отвореното и демократично общество… Излиянията му бяха подробни и многословни и Янсън усети, че очите му се затварят. Със застинала на устните си усмивка той кимаше на интервали, но умът му блуждаеше. Дали жената на Питър Новак имаше нещо общо със заговорниците? Дали не бе организирала лично покушението срещу съпруга си? Хипотезата не звучеше убедително, но иначе как да обясни поведението й?
Ами този господин Тилсен? Изглеждаше искрен, без въображение, добронамерен и малко самонадеян. Можеше ли такъв човек да участва в престъпен заговор за ликвидирането на най-значимия застъпник на прогреса, който този несигурен свят притежаваше? Наблюдаваше го как говори, наблюдаваше малките му, разрушени и пожълтели от кафетата зъби, самодоволния вид, с който придружаваше монолога си, начина, по който кимаше одобрително на собствените си позиции. Това ли бе лицето на злото? Изглеждаше трудно за вярване.
На вратата се почука. Беше червенокосата миньонка от долния етаж.
— Ужасно се извинявам, доктор Тилсен. Търсят ви от кабинета на министър-председателя.
— Разбира се — отговори Янсън.
Останал сам, той проучи внимателно сравнително оскъдната мебелировка на стаята, после се доближи до прозореца и погледна към канала.