Побиха го студени тръпки, сякаш го поляха с леден душ.
Защо? Какво го смути? Той отново реагираше инстинктивно на някаква аномалия, преди да е в състояние да я анализира с разума си или да я опише.
_Каква?_
О, Боже! Зад камбановидния фронтон на отсрещната къща имаше сянка на човек, приведен върху плътно наредените аспидни керемиди. Позната грешка: когато слънцето промени позицията си, се появяват сенки там, където не ги е имало, издавайки прикрития наблюдател… или снайперист. Кое от двете? Отблясъкът от стъклото на оптичния мерник не бе отговор на въпроса.
Очите му зашариха по корнизите и еркерните прозорци на къщата в търсене на нещо необичайно. Ето там. Малка част от огромния двукрилен прозорец беше почистена от някой, който е искал да има по-ясна видимост. Нещо не беше както трябва с рамото, на което се заканваше скрипецът. След миг разбра. Не беше никакво рамо за скрипец, а дуло на пушка.
Или развинтената му фантазия превръщаше въбражаемите образи в реални и сенките в заплахи, както децата възприемат декоративните стълбци на леглата си като нокти на чудовища? Раната отстрани на главата му пулсираше от болка. Дали не му се привиждаха духове?
Точно в този миг едно от стъклата на прозореца се пръсна и се чу звук от разцепване на дърво, тъй като куршумът се заби в паркета на пода. Още едно стъкло се пръсна, после още едно и върху заседателната маса се изсипа дъжд от натрошени стъкла.
Мазилката на стената срещу прозореца се напука от куршумите. Още едно от стъклата на прозореца се пръсна, нов куршум разтроиш мазилката. Този път куршумът мина на сантиметри над главата му. Залегна на пода и залази към вратата.
Изстрели без гърмежи: бяха дошли от оръжие със заглушител. Досега трябваше да свикне.
В следващия миг откъм улицата се чу проглушителен гърмеж като контрапункт на безшумната стрелба. Чу се и още нещо: пищене на автомобилни гуми. Отвори се врата на автомобил и после се затвори.
От всички посоки в сградата се понесоха писъци на уплаха.
Лудница!
Завърза се престрелка и смъртоносни куршуми засвистяха във въздуха, някои се удряха в стъклата, други летяха необезпокоявани през вече счупените прозорци. Забиваха се в стените, таваните, подовете. Блъскаха се в полилея и рикошираха в непредвидими посоки.
Слепоочията му пулсираха толкова силно, че трябваше да се напъне яко, за да фокусира зрението си.
_Мисли!_ Трябваше да мисли! Нещо се бе променило. Какво означаваше нападението, как да си обясни контраста между оръжията и подхода?
_Престрелката се водеше между две групи. Два независими един от друг екипа._
Явно го бе издала госпожа Новак. Да, беше сигурен в това. Тя е знаела за него през всичкото време и е разигравала театър, играела си е с него. Това обясняваше закачливото изражение. Тя бе една от тях.
Единственото спасение от стрелбата бе вътрешността на сградата, някоя от вътрешните стаи. Те обаче щяха да се досетят и да го открият, което означаваше, че се намираше на възможно най-опасното място.
Позвъни на Бари по ериксона.
Купър беше неописуемо шашардисан.
— Ама че работа, Пол! Какво, по дяволите, става? Прилича на битката за Мидуей.
— Виждаш ли някого?
— Хъм-м-м, искаш да кажеш дали виждам някои от тях? От време на време се мярка по някой. Двама във военни униформи. Тия момчета не се шегуват с оръжията, Пол.
— Слушай, Бари. Когато наехме лимузината, изрично я поискахме с бронирани стъкла. Стой вътре. Там ще си в безопасност. Бъди готов да обърнеш веднага щом ти дам сигнал.
Янсън се стрелна към вратата и затича по стълбите към първия етаж. Когато стигна до площадката, видя как човекът от охраната насочи оръжието си през прозореца. Почти в същия миг пистолетът му падна на пода. Той зяпна, а над лявата му вежда се появи червено кръгче. Кръвта бликна и се изля върху немигащото му око. За известно време мъжът се задържа в изправено положение, все едно че се бе превърнал в статуя. Бавно като при танц на мъртвите краката на мъжа се олюляха, после се подгънаха и той рухна върху китайския килим. Янсън се втурна към него и измъкна пистолета му „Глок“.
— Министър Кубелик — извика червенокосата от рецепцията. — Наредиха ни да се изтеглим към задната пристойка. Нямам представа какво става, но…
Изведнъж тя отстъпи назад, слисана от гледката на високопоставен правителствен министър, който стреля, като едновременно с това се придвижва, прикляквайки.
Янсън стигна до входната врата и остана в клекнало положение. Така бе по-бързо, отколкото да лази, а в този момент скоростта бе решаваща.