— Хвърли ми шапката.
— Какво?
— Хвърли ми шапката, за Бога — викна Янсън и после добави по-тихо: — На метър от лявата ти ръка е, хвърли ми я.
Уплашената жена се подчини, както човек се подчинява на заповед на опасен луд, и после избяга към задната пристройка.
Почистеното пространство върху двукрилия прозорец. Снайперистът трябваше да е там.
Трябваше да използва дебелата дървена врата като подвижен щит. Скочи, завъртя топката и отвори.
Два изстрела. Куршумите се забиха във вратата. Ако беше излязъл навън, щяха да ударят него.
Остави вратата открехната само около четирийсет сантиметра, което беше достатъчно да се прицели добре.
С малко късмет можеше да улучи и с пистолет стрелеца през почистената част от стъклото.
Враговете му се виждаха през оптичния мерник. Него нямаше да го видят, защото колкото по-голямо бе увеличението на образа, толкова повече се стесняваше зрителният периметър. А и бяха нужни десет-двайсет секунди да се пренастрои оптичният мерник, когато мишената си смени местоположението рязко.
Долази до убития охранител върху светлосиния килим, който сега бе потъмнял от кръв, и придърпа тялото до фоайето, разчитайки на дебелия тухлен перваз под прозореца за прикритие. Извади носна кърпа и бързо избърса кръвта от лицето на мъжа. Намъкна върху трупа сакото от костюма си и му нахлупи шапката с периферия. Сграбчи го за косата откъм тила и нагласи главата му в изправено положение. Със светкавично движение мушна главата през открехната врата и я раздвижи, симулирайки движение на човек, който се оглежда.
Два страховити откоса потвърдиха най-лошите му подозрения. В главата на убития мъж се забиха тежкокалибрени куршуми от две посоки.
Щяха да минат една-две секунди, преди автоматичното оръжие да е готово отново за стрелба. Янсън се изправи. Оптичните мерници на снайперистите щяха да са насочени към мястото, където се бе появила главата на пазача. Янсън щеше да се появи на няколко стъпки по-високо. Трябваше почти едновременно да се премери и да стреля.
Показа се, откри почистената част от стъклото и изстреля три куршума. Ако имаше късмет, би трябвало поне да е повредил уредите на снайпериста. Пистолетът отскочи в ръката му при стрелбата. Янсън веднага се прикри зад дебелата врата.
Порой от ругатни се чуваше през счупеното стъкло, което му подсказа, че е улучил нещо. Може би беше обезвредил една от позициите за стрелба. Още колко ли имаше? Разгледа внимателно другите две рани на главата на пазача. Единият от куршумите беше долетял отвисоко, вероятно от отсрещната къща. Другият беше влязъл през горната част на бузата му под остър ъгъл, което подсказваше, че е от снайперист вдясно от мъртвия.
Можеше да накара Купър да спре лимузината плътно пред входа, но няколкото стъпки от вратата до нея щяха да са смъртоносни. Поне един от стрелците бе насочил оръжието си към прага.
Янсън повдигна трупа и го раздвижи пред вратата на предната стая, за да провери реакцията. Изстрел направи на парчета онова, което беше останало от прозореца, последван от няколко откоса, които бяха заглушени, но същевременно смъртоносни. Колко ли бяха? Колко пушки бяха насочени към къщата? Колко стрелци чакаха да се появи? Най-малко пет, а нищо чудно и повече. О, мили Боже! Срещу щаба на Питър Новак беше в ход пълномащабна атака. Дали той я бе предизвикал с появата си? Не беше изключено, но тогава всичко си губеше смисъла. Беше сигурен единствено в това, че трябваше да се измъкне от къщата и че за целта не може да използва вратите. Взе на бегом стълбите до горния етаж, а от там още по-бързо стигна до третия, където се намери пред затворена врата. Имаше ли време? Трябваше да се измъкне, да си осигури време. Натисна дръжката. Беше заключена. Янсън отвори със силен ритник и се намери в нечий кабинет.
Бюро. Шкаф, пълен с квитанции от изключително надеждната и изключително скъпа служба за експресни доставки „Каслън Куриърс“. До шкафа имаше черна метална кутия. Беше заключена, но той лесно се справи. Вътре имаше доклади за неправителствени организации и библиотеки в Словения и Румъния, както и кореспонденция с „Унитек Лтд.“ Съдържанието на писмата не беше нищо особено. „Унитек“, да, напомняше му за нещо, но сега нямаше време да мисли за това. Единствената му задача бе да оцелее и върху това трябваше да се съсредоточи. Забави се трийсет секунди. Изкачи на бегом следващите два етажа и се изкатери по груба дървена стълба, която водеше до таванското помещение. Беше много задушно, но трябваше да има изход към покрива, където можеше да се прикрие зад еркерните прозорци. Беше единственият му шанс. След минута го откри, излезе на покрива и залитна. Беше по-стръмно, отколкото очакваше. Хвана се за близкия комин, сякаш беше огромно дърво в джунглата, предлагащо защита. Но не беше нищо такова. Огледа съседните покриви за стрелци.