Всичко, което Янсън знаеше, бе, че гигантът не е негов спасител. Той стреля продължително в посока на огромния мъж, който се бе изправил на мястото на снайперистите от Консулски операции. Така щеше да го принуди да заеме отбранителна поза поне за кратко. После, използвайки каменните орнаменти като дръжки, Янсън бързо слезе от покрива откъм страната на къщата, която бе извън обсега на стрелбата. Скочи върху сенчестата асфалтова алея възможно най-безшумно, скри се зад два метални контейнера за смет и огледа вниматено улицата пред себе си.
Гигантът се оказа бърз, а ловкостта му бе учудваща за човек с неговите размери. Той вече се измъкваше през предната врата на сградата, влачейки изпадналата в безсъзнание брюнетка като торба. Мъжът имаше върху бузата си противен, грапав белег, спомен от неспокойно минало. Сините му очички бяха малки и гледаха мръсно.
Още един мъж, облечен в същата униформа, се появи изневиделица и Янсън ги чу да разговарят. Езикът му бе непознат, но не изцяло. Напъна се и успя да разбере част от репликите им. Беше славянски, по-точно сърбохърватски. Далечен братовчед на чешкия, но достатъчно близък, за да схване най-важното.
В тоя миг се появи малък, мощен автомобил седан и след още една размяна на реплики двамата мъже се мушнаха на задната седалка. В далечината се чуха сирените на полицейски коли.
Напуснаха полесражението, тъй като насам идваше полиция. Още няколко униформени стрелци скочиха в друг автомобил седан и също отпрашиха.
Целият изподран и изпоцапан с кръв, Янсън се промъкна в страничната уличка, където Бари Купър го чакаше зад волана в бронираната лимузина, плувнал в пот и облещен.
— Трябва да отидеш в болница — каза разтревожен Купър.
За миг Янсън остана безмълвен и затвори очи. Напъна се да си спомни думите, които бе чул. _Корте Принсенграхт… централната гара… Вестердок… Оостердок…
— Карай към централната гара — каза Янсън.
— Половината ченгета в Амстердам ще тръгнат след нас.
Ръмеше леко и Купър включи чистачките.
— Газ до дупка.
Купър кимна и потегли на север по „Принсенграхт“, гумите свистяха по гладкия асфалт. Когато стигнаха моста над Броуверсграхт, се убедиха, че не ги следва полиция. Но дали имаше други преследвачи?
— Сръбски нередовни войници — измърмори Янсън. — Напоследък служат като наемници. Но на кого?
— Сръбски наемници? Не ме шашкай, мой човек. Все едно не съм чул.
Корте Принсенграхт бе отделен от Вестердок, където се намираха огромни изоставени складове, от изкуствен остров, върху който бе издигната централната гара. Но не за там се бяха запътили гигантът и приятелите му. Сигурно отиваха към огромните депа на юг от гарата, които бяха скрити от външни погледи. Нощно време наркоманите ходеха там да се боцкат, но през деня бе почти празно.
— Продължавай напред! — викна Янсън.
— Нали каза да карам към централната гара…
— Вдясно от нея има депа, на около шестстотин метра по-надолу. Точно срещу кейовете на Оостердок. Сега _влизай_.
Лимузината мина покрай паркинга пред гарата и сви по натрошената настилка на изоставения железопътен парк, където преди много години тук бе процъфтявала търговията. Сега търговските пристани се бяха изнесли в северен Амстердам, а тук бяха останали само купчини тухли, бетон и ръждясали железа.
Пред тях неочаквано се изпречи телена ограда със заключени врати. Купър спря колата и Янсън излезе. Оградата беше стара и ръждясала, но ключалката, монтирана върху голяма четириъгълна пластина, блестеше, явно бе нова.
В далечината се чуваха гласове.
Янсън извади светкавично малък шперц от джоба си и се залови за работа. Вмъкна края на шперца в ключалката, след което рязко го натика до края и превъртя с едно-единствено непрекъснато движение. Скоростта на завъртането бе решаваща. Ключът трябваше да се превърти, преди пружината на ключалката да притисне най-горния щифт.
Усети с пръстите си, че най-горният щифт се бе повдигнал достатъчно високо и бе останал свободен, което означаваше, че той бе улучил частицата от секундата, при която редиците от щифтове се бяха разместили. Вратата се отвори.
Махна на Купър да вкара колата вътре и да паркира на стотина метра зад изоставен вагон.
През това време Янсън се втурна към огромен метален навес и ослушвайки се, бързо се отправи в посоката, от която идваха виковете.
Накрая видя в полумрака нещо, от което му се повдигна.
Жената от Консулски операции беше завързана за циментов стълб с дебели корабни въжета, а дрехите й бяха грубо разкъсани.