Изстреля два куршума — единия срещу мъж с груби черти, който тичаше срещу него с автоматичен пистолет, а втория срещу брадат мъж на няколко крачки зад първия с полуавтоматична пушка под мишница. И двамата се проснаха на пода.
Янсън се отправи към мястото, където се намираше мъжът, на когото викаха Ратко, но го пресрещна флангови огън от АКС-74. Върху циментовия под се сипеше порой от искри, придружени от миниексплозии. Стрелбата идваше от металните конструкции над него и препречваше пътя му към Ратко, който бързо бе вдигнал панталоните си и тъкмо се обръщаше с лице към Янсън. Пистолетът, четирийсет и пети калибър, изглеждаше прекалено малък в огромната лапа на сръбския гигант.
Янсън се прикри бързо зад един от циментовите стълбове. Както можеше да се очаква, над главата му мъжът с полуавтоматичната пушка сега се опитваше да заеме удобна позиция за стрелба срещу него. Така обаче се показа и Янсън за миг успя да зърне от прикритието си нисък, набит мъж с кръгло като луна лице, който държеше пушката АКС-74 така, сякаш беше част от него. Колоната, зад която се бе скрил, бе обсипана с дъжд от куршуми. Янсън изви ръката си покрай нея и стреля напосоки. Чу как куршумът се удари в една от металните релси и разбра, че не е улучил. Бързи стъпки по металната конструкция му помогнаха да установи местонахождението на мъжа и той даде още три изстрела.
Отново пропусна. По дяволите, какво си бе въобразявал? Нямаше как да разбере къде е мъжът с полуавтоматичното оръжие, без да се изложи на смъртоносния огън.
В депото изведнъж нахлу светлина, тъй като някой отвори една от страничните врати.
Нов автоматичен откос на АКС-74, насочен не срещу Янсън, а срещу новодошлия.
— О, мамка му! О, мамка му!
Беше гласът на Бари Купър.
Не можеше да повярва. Бари Купър се бе промъкнал в изоставеното депо.
— Бари, какво, по дяволите, правиш тук? — извика му Янсън.
— И аз си задавам същия въпрос. Чух стрелбата, докато бях в колата, уплаших се и побягнах насам да се скрия. Ужасно глупаво, нали?
— Истината ли искаш да чуеш? Да.
Нов автоматичен откос разпръсна искри по циментовия под.
Янсън отстъпи назад от колоната и видя какво става. Бари Купър се бе скрил зад огромен метален бидон, а мъжът върху металната конструкция сменяше местоположението си.
— Не знам какво да правя — извика Купър, почти разплакан.
— Бари, прави това, което аз ще направя.
— Разбрах.
Чу се изстрел и ниският, набит мъж над главите им изведнъж замлъкна.
— Точно така, бейби. Прави любов, не война, кучи сине — извика Купър и изпразни пълнителя си в стрелеца.
Сега Янсън излезе иззад колоната и веднага стреля срещу спътника на Ратко, който бе насочил нож срещу завързаната жена.
— Сранье! Лайно! — изкрещя мъжът.
Куршумът бе засегнал рамото му и той изпусна ножа. Мъжът се свлече на земята, стенейки.
Янсън видя как жената изви едното си стъпало към ножа и го придърпа към себе си. След това го подхвана с двете си пети и постепенно го вдигна от земята. Краката й трепереха от усилието.
Сърбинът гигант се колебаеше между две мишени, Купър и Янсън.
— Пусни пистолета, Ратко — викна му Янсън.
— Да ти еба майката! — изкрещя сърбинът, изплю се и стреля по Бари Купър.
— По дяволите! — изпъшка Купър.
Куршумът бе пронизал ръката и долната част на гръдния му кош. Оръжието му падна на земята и той се промъкна с усилие зад редицата метални варели близо до страничния вход.
— Добре ли си, Бари? — извика Янсън, прикривайки се зад другата колона.
— Ще се оправя, Пол — отговори той едва-едва. — Боли, мамка му. Чувствам се така, сякаш съдбата ме е изоставила. Изглежда, трябва да стана вегетарианец, та кармата ми да бъде поправена.
— Добър изстрел беше. Да не е от времето на нелегалната ти дейност?
— От летните ученически лагери — отговори Купър.
— Можеш ли да шофираш?
— Състезателен автомобил „Инди“ 500 едва ли, но мисля, че с друго ще се справя.
— Успокой се и ме изслушай. Влизаш в колата и отиваш в болница. Веднага!
— Ами ти…
— Не се безпокой за мен! Веднага си вдигай задника!
Куршумът от пистолета на сръбския гигант изсвистя в огромното пространство и парче цимент падна съвсем близо до краката на Янсън.
Останаха само двамата.
Двама мъже, които нямаше какво друго да загубят освен живота си.
Янсън не посмя да стреля напосоки, за да не би да улучи пленничката. Остъпи няколко крачки назад, докато си осигури ясна видимост към целта. Ратко държеше пистолета пред очите си с двете ръце и се прицелваше с гръб към жената. Проблясване на метал подсказа на Янсън, че тя не бе толкова безпомощна, както сърбинът си мислеше.