— Току-що преживя голяма травма. Не си на себе си. Това е всичко.
— Не съм свършила с теб, Пол Янсън.
Тя облиза напуканите си устни. Раните върху лицето й бяха започнали да се зачервяват.
— Какво искаш от мен?
— Нуждая се от помощ. Нуждая се… да разбера какво става. Искам да знам кое е лъжа и кое не. — Очите й отново се напълниха със сълзи и тя ги избърса. — Трябва да стигна до безопасно място.
Янсън примигна.
— Искаш да си в безопасност? Тогава стой далеч от мен. С мен не е безопасно. В това съм сигурен. Искаш ли да те закарам в болница?
Хвърли му гневен поглед.
— Ще ме открият там. Ще ме намерят и още как.
Янсън вдигна рамене безпомощно. Тя беше права.
— Искам да ми кажеш какво, по дяволите, става. — Походката й бе несигурна, но тя пристъпи няколко крачки към него.
— И аз се опитвам да разбера същото.
— Мога да ти помогна. Не можеш да си представиш колко много знам. Познавам хората, плановете, лицата, знам кои са пратени да те убият.
— Не влошавай още повече положението си — каза й Янсън с доста мил тон.
— Моля те — извика жената, гледайки го безнадеждно в очите.
Имаше вид на човек, който никога не бе изпитвал колебание в кариерата си до този момент, който нямаше представа как да се справи с несигурното положение, в което бе изпаднал.
— Забрави — каза Янсън. — След минути ще ми се наложи да открадна кола. Това е незаконно, а всеки, който е с мен в момента на кражбата, се смята за съучастник. Харесва ли ти подобна перспектива?
— Аз лично ще открадна кола за теб — отговори тя без колебание. — Виж, не знам къде отиваш. Не ми пука. Но ако ме изоставиш, никога няма да узная истината. Искам да разбера кое е истината и кое не.
— Отговорът ми е не — отряза я Янсън.
— Моля те.
Слепоочието отново го преряза. Ако я вземеше със себе си, щеше да е лудост, очевидна лудост.
Но пък вероятно в лудостта имаше смисъл.
— О, Исусе! О, Исусе! — нареждаше като над умрял Крейтън Акърли, човекът от Дирекцията за операции на ЦРУ, а безопасната телефонна линия ни най-малко не намаляваше ужаса в гласа му. — Те, мамка му, са решили да ни очистят.
— За какво говориш? — попита Дъглас Олбрайт. Тонът му бе рязък, но неспокоен.
— Не знаеш ли?
— Чух за Шарлот. Ужасно. Ужасен инцидент и ужасен удар.
— Не знаеш!
— Успокой се и ми го кажи на английски.
— Санди Хилдрет.
— Не!
— Извадиха лимузината му от дъното на Потомак. Шибаната бронирана лимузина. Бил е на задната седалка. Удавен!
Последва дълга тишина.
— О, Исусе! Не е възможно.
— В момента чета полицейския доклад.
— Да не би да е катастрофирал все пак? Някакво ужасно, нелепо съвпадение?
— Катастрофа? Със сигурност са искали да изглежда така. Шофьорът карал с превишена скорост, очевидци са видели как колата се е преобърнала през моста. Като при Шарлот Ейнсли. Някакъв си шофьор изгубил контрол. Удря я и се измъква. А сега и Ониши.
— _Какво?_
— Намерили са тялото на Кац тази сутрин.
— Мили Боже.
— На ъгъла на „Четиринайсета“ и улица „Д“ в североизточния район.
— Какво, по дяволите, е правил там?
— Според доклада на патолога в кръвта му е имало фенциклидин. Това е нещо като райски газ. Официално е умрял от свръхдоза на улицата точно пред къща, пълна с наркомани. „Всеки ден сме свидетели на подобни случаи.“ Това казва един от градските полицаи.
— Кац? Това е _лудост_!
— _Разбира се_, че е лудост. Но е направено да изглежда така. Истината е, че трима от най-важните участници в програмата ни са убити само за двайсет и четири часа.
— Боже, вярно е, те ни трепят един след друг. Кой ли е следващият? Аз? Ти? Дерек? Държавният секретар? Самият президент?
— Говорих с тях по телефона. Всички се опитват да не изпадат в паника и да не го превръщат в трагедия. Но истината е, че са ни нарочили всичките. Току-що са ни включили в списъка на застрашените видове.
— Но няма логика! — избухна Олбрайт. — Никой не знае кои сме. Нищо не ни свързва! Нищо освен една от най-строго пазените тайни в САЩ.
— Да бъдем по-точни. Дори никой друг да не знае кои са участниците в програмата, той знае…
— Чакай малко…
— Знаеш за кого говоря.
— Исусе. Искам да кажа, какво сме направили? Какво сме направили?
— Той не само реже конците. Убива всеки, който ги е дърпал.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Слънцето проникваше през черниците и високите борове, които разстилаха защитните си корони над хижата. Докато влизаше вътре в нея, Янсън установи със задоволство, че тя се слива с околността невероятно добре. Току-що се бе върнал пеша от малкото селце на няколко мили надолу от планината, носеше покупки и цяла купчина вестници: „Пиколо“, „Кориере деле Алпи“, „Република“. Вътре в хижата аскетичният каменен екстериор се компенсираше от полирана дървена облицовка и мекотата на теракотените подове. Фреските и изрисуваните тавани сякаш принадлежаха на друга епоха и различен начин на живот.