Янсън влезе в спалнята, където жената все още спеше, и сложи на челото й студена, влажна кърпа. Треската й намаляваше. Времето и антибиотиците бяха дали резултат. Времето бе оказало лечебен ефект и върху него. Шофирането до Ломбардия отне цялата нощ и голяма част от сутринта. Почти през всичкия път тя не бе в съзнание с изключение на последните няколко километра. Гледката бе като от картинка, на която е сниман селски пейзаж в Северна Италия — жълтите полета с изсъхнали царевични стебла, дъбравите от кестени и тополи, старите църкви с модерни куполи, лозята, ломбардските замъци сред чукарите. Зад тях сивосиният силует на Алпите се извисяваше на хоризонта като стена. Когато пристигнаха, стана ясно, че жената е пострадала много по-сериозно, отколкото си мислеше в началото.
Наглеждаше я, докато спи, и всеки път виждаше жена, която се върти и мята в прегръдките на неспокоен и смущаващ сън. От време на време простенваше и размахваше ръце.
Натопи кърпата в студената вода и я сложи на челото й. Тя се помръдна леко, а от гърлото й се изтръгна слабо стенание. Не след дълго тя се закашля и отвори очи. Той бързо наля чаша вода от каната до леглото и я накара да я изпие. Предния път, когато й даде вода, тя веднага след това потъна отново в дълбок и неспокоен сън. Този път обаче очите й останаха отворени. Гледаше втренчено.
— Още — прошепна тя.
Наля още една чаша вода. Тя я изпи съвсем сама, без негова помощ. Постепенно силите й се възстановяваха. Насочи погледа си към него.
— Къде? — попита тя не без усилие, макар въпросът да се състоеше само от една дума.
— Намираме се в къщата на мой приятел — отговори той. — В Ломбардия. Провинция Брианца. Лаго ди Комо е на петнайсетина километра оттук. Мястото е напълно изолирано и наоколо няма никой.
Докато й говореше, забеляза, че раните й, макар да изглеждаха още по-грозни, заздравяваха. Но дори синкаво-червените подутини не можеха да скрият красотата й.
— От кога съм… тук?
— От три дни — каза той.
Очите й се изпълниха с недоверие, тревога и страх. После лицето й придоби по-спокоен вид и тя отново изгуби съзнание.
След няколко часа той отново се върна до леглото й и се загледа в нея. _Тя се чуди къде е. Чуди се защо е тук._ Трябваше да зададе същия въпрос и на себе си. Защо я взе? Решението му бе придружено с угризения. Студеният, здравият разум му бе гарантирал досега оцеляването. Без съмнение жената можеше да се окаже от полза за него. Но студеният, здравият разум му подсказваше също, че присъствието й можеше да се окаже фатално и че бе действал по-скоро под влияние на чувствата. Чувства, които можеха да струват нечий живот. Какво му пукаше, че щяха да я открият в Амстердам? В края на краищата няколко пъти тя се бе опитала да го убие. „Искам да знам кое е лъжа и кое истина!“ — каза тя и той бе наясно, че не го излъга.
Жената бе преживяла голямо сътресение, което се подсилваше от самозаблудата й, че е неуязвима. Познаваше това чувство, познаваше го от собствен опит. Онова, което я притесняваше, не бе толкова нараненото й тяло, а чувството, че не знае това коя е.
Смени компреса на челото й и тя отново се размърда. Този път тя прокара пръсти по лицето си и опипа подутите рани. В очите й се четеше срам.
— Предполагам, че нямаш спомени за онова, което се случи след Амстердам — каза Янсън. — Съвсем нормално е след преживените контузии и сътресения. Не помага нищо друго освен времето.
Подаде й чаша вода.
— Чувствам се отвратително — отвърна тя и изпи водата на един дъх.
— Виждал съм и по-лоши неща — успокои я той.
Тя покри лицето си с ръце и се обърна с гръб към него, сякаш се притесняваше да я гледат. След няколко минути попита:
— С лимузината ли дойдохме до тук?
— Не. Остана в Амстердам. Не помниш ли?
— Сложихме й уред за проследяване — обясни тя.
Очите й обходиха тавана, върху който имаше натруфена барокова рисунка на летящи херувимчета сред облаци.
— Предположих — каза Янсън.
— Не искам да ни открият — прошепна тя.
Янсън я докосна нежно по бузата.
— Напълно те разбирам.