Тя помълча известно време. После бавно се надигна в седнало положение. Нараненото й лице излъчваше гняв.
— Те излъгаха — промълви тихо. — Те излъгаха — повтори тя и този път в тона й имаше решителност.
— Лъжи винаги ще има — каза Янсън.
— Копелетата ме прецакаха — добави тя, треперейки от студ или от гняв.
— Не, смятам, че аз съм прецаканият — опита се да я успокои Янсън.
Той отново напълни чашата, а после я наблюдава как тя я поднесе към напуканите си устни и изпи водата на един дъх.
— Става дума за едно и също нещо — възрази тя. Гласът й сякаш идваше отдалече. — Когато собствените ти хора ти сторят нещо такова, може да се нарече само с една дума. Предателство.
— Чувстваш се предадена, така ли?
Тя покри лицето си с ръце и заговори:
— Накараха ме да те убия, но някак си не се чувствам виновна. По-скоро се чувствам… ядосана. Толкова съм ядосана. — Гласът й пресипна. — И толкова засрамена. Като шибана глупачка. Започвам да се съмнявам във всичко, което си въобразявам, че знам. Да се чудя кое е истина и кое не. Имаш ли представа какво е това чувство?
— Да — отвърна Янсън.
Тя млъкна и след известно време пак проговори:
— Гледаш ме, сякаш съм ранено животно.
— Може би и двамата сме точно това — каза нежно Янсън. — И няма нищо по-опасно.
Докато жената си почиваше, Янсън се усамоти на долния етаж в стаята, която собственикът на къщата Аласдър Сиуфт използваше за кабинет. Пред него имаше купчина от статии, които беше извадил от електронните страници на редица вестници и списания. Отнасяха се за живота на Питър Новак — стотици случки от живота и делото на големия филантроп.
Янсън четеше внимателно, търсейки нещо, което предварително знаеше, че вероятно няма да намери — ключ, знак, късче от информация, която да е от значение. Нещо, каквото и да е то, което да му подскаже защо бяха убили този велик човек. Нещо, което да стесни кръга. Търсеше дума, някакъв детайл, който за повечето хора нямаше да означава нищо, но пък можеше да събуди нещо, което подсъзнанието му беше запечатало. „Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем“ — обичаше да казва Димаръст. Мозъкът ни възприема факти, които често не можем да осмислим. Янсън се остави на възприятията си. Не се опитваше да разгадае проблема, а просто да долови нещо, каквото и да е то, без предварителна идея или очаквания. Да направи асоциация с някаква прикрита враждебност във финансовите среди или международната общност. С конфликт, в който да са замесени негови сътрудници. Някой неподозиран враг. Той не знаеше точно какво търси и не искаше предварително да прави предположения, тъй като те можеха да го направят сляп за нещо, което трябваше да забележи.
Враговете на Новак бяха негови врагове. Дали не се самоласкаеше да мисли така? Ако това бе вярно, какво друго ги обединяваше? _Знаем повече, отколкото си мислим, че знаем._ Но колкото повече четеше — очите му започнаха да парят, — Янсън имаше чувството, че знае все по-малко и по-малко. От време на време подчертаваше някоя подробност, макар че подробностите се различаваха поразително малко една от друга. Имаше безброй съобщения за финансовите успехи на Питър Новак, сума ти разкази за детството му в Унгария по време на войната, безчет хвалби за хуманитарните му благодеяния. Във „Фар Истърн Икономик Ривю“ прочете:
През декември 1992 година той оповести поредната си амбициозна програма, дарявайки сто милиона долара в подкрепа на учените от бившия Съветски съюз. Програмата му имаше за цел да намали изтичането на мозъци от страната и да разколебае съветските учени да приемат по-добре заплатената работа на места като Ирак, Сирия и Либия. Няма по-добър пример за начина, по който Новак действа. Докато Европа и Съединените щати чупят ръце и се чудят какво да направят, за да спрат изтичането на талантливи учени от бившата свръхсила, Новак просто го прави.
„За мен е много по-лесно да печеля пари, отколкото да ги харча, ако трябва да си призная честно“ — казва Новак с широка усмивка. Той се задоволява с най-обикновени неща. Всяка сутрин започва деня си със спартанска закуска, която се състои от купичка каша, и умишлено избягва луксозните курорти и начина на живот, предпочитан от плутократите.
Дори дребните, ексцентрични навици като неизменната каша за закуска се повтаряха във всяко писание, нещо като постоянна утайка от личен „колорит“ в журналистическото речно корито. Тук-таме се споменаваше за разследването на дейността на Новак след „Черната сряда“ във Великобритания, а резултатът от него се резюмираше с казаното от шефа на МИ-6, което бе цитирал и Фийлдинг: „Единственият закон, който този приятел е нарушил, е законът за разпределение на загубите.“ В друг цитат, който се повтаряше често, Питър Новак обясняваше относителната си сдържаност по отношение на журналистите: „Да си имаш работа с журналист е като да танцуваш с доберман. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето, или ще ти прегризе гърлото.“ Във всяка статия имаше оценки от стари държавници за ролята му в изграждането на гражданското общество и в решаването на редица конфликти. Цели абзаци от статиите се препокриваха. Цитатите се повтаряха отново и отново с малки разлики, все едно че бяха извадени от чиния с варени зеленчуци. Ето какво пишеше лондонският „Гардиън“: