„Имаше време, когато Питър Новак можеше да се пренебрегне — казва Уолтър Хороуиц, бивш посланик на САЩ в Русия. — Сега той е играч, при това от големите. Действа напълно самостоятелно. Просто решава нещо и го прави. И е доста нетърпелив към правителството. Той е единственото частно лице, което води собствена външна политика.“ Хороуиц обръща внимание на тенденция, която се споделя все повече сред външнополитическите кръгове, а именно, че тъй като правителствата не разполагат с ресурсите и волята да предприемат някои видове инициативи, вакуумът ще се запълва от представители на частния сектор като Питър Новак.
Заместник генералният секретар на ООН, който отговаря за политическите въпроси и за Съвета за сигурност, Яако Турвалдс казва: „Същото е като да работиш с приятелска, миролюбива, независима общност, макар да не е правителство. В ООН се опитваме да координираме подхода си към различните райони с Германия, Франция, Великобритания, Русия и с Питър Новак.“
В „Нюзуик“ също можеха да се прочетат подобни оценки:
С какво се отличава унгарският магнат? Като начало с огромната си самоувереност и абсолютна решителност, които се забелязват и в поведението му, и в неговите изявления. „Аз не се занимавам с държавни дела заради тръпката“ — казва Новак, чийто изискан гардероб не отвлича вниманието от физическата му енергичност. Той така често печели битките си със световните пазари, че играта за него не е никакво предизвикателство. В усилията да се подпомогне изграждането на гражданско общество в нестабилни райони като Босна или Централна Азия има обаче толкова голямо предизвикателство, на каквото никой човек не може да се надява, дори Питър Новак.
След няколко часа дочу леки стъпки от боси крака върху теракотения под. Жената, облечена в кафяв памучен халат, най-после се бе измъкнала от леглото. Янсън се изправи, в главата му бе пълна каша от имена и дати, мъгла от факти, от които все още не бе извлякъл онова, което щеше да му помогне да открие истината.
— Доста тежкарско място — каза тя.
Янсън се зарадва, че го откъсна от заниманията му.
— Преди три века тук е имало планински манастир. По-късно бил разрушен, а мястото обрасло с гора. Моят приятел купи земята и хвърли доста пари да превърне останките в колиба.
На Янсън му харесваше не толкова къщата, колкото местоположението й, това, че бе в дълбоката провинция. През предните прозорци се виждаше скалист планински връх, който се издигаше иззад близката гора. Ивици от сив, гол камък прекъсваха нейната зеленина. Разстоянието правеше дърветата да изглеждат като залепнал към камъка мъх. И всичко това на фона на синьото небе, където малки черни птички се издигаха, кръжаха и се спускаха надолу с координирани движения, които обаче изглеждаха безцелни. Желязна пергола, обрасла с рози, се виждаше недалеч от старата няколко века камбанария, една от малкото останки от някогашния манастир.
— Там, откъдето идвам, не викаме на това нещо колиба — каза тя.
— Е, той откри доста фрески по време на обновлението. Сложи и някои картини, които купи от съседни вили. Малко се изсили с рисунките на таваните.
— През цялото време сънувах прилепчета.
— Трябвало е да бъдат ангелчета. Мисли за тях по този начин. По-успокоително е.
— Кой е тоя приятел?
— Бизнесмен от Монреал. „Приятел“ е малко пресилено. Ако ми беше близък приятел, нямаше да припаря до тук, тъй като рискът щеше да е огромен. Аласдър Суифт е човек, на когото съм правил услуги. Отдавна ме кани да отсядам тук, когато имам път към Северна Италия. Прекарва по няколко седмици в къщата през юни, иначе през останалото време е празно. Мисля, че ще свърши работа. Оборудвано е с всякакви комуникации. Сателитна чиния, високочестотна интернет връзка, всичко, от което се нуждае един съвременен бизнесмен.
— Всичко без кафе — каза тя.
— Има пакет кафе в кухнята. Защо не направиш по една чаша?
— Повярвай ми. Идеята ти не е добра.
— Не съм придирчив.
Тя го погледна накриво.