[* Игра на думи, изразът означава „маша“, „оръдие на чужди интереси“. — Бел. прев.]
— Хвана ме натясно.
— Да си представим, че някой, някаква организация, иска да се добере до Питър Новак. Да разбере къде се намира.
— Някой? Искаш да кажеш Консулски операции са му видели сметката. Моите работодатели.
— Организирали са онова, което се случи, ако трябва да бъдем по-точни. Организирали са обстоятелствата около ликвидирането му.
— Но защо? — попита тя. — Защо? Няма никакъв смисъл?
Малко неща имаха. Дали наистина от Консулски операции бяха организирали убийството на Новак? И защо нямаше съобщение за смъртта му? Ставаше все по-странно. Хората, които бяха негови близки сътрудници, не знаеха нищо за трагичната случка.
— Какво четеше? — попита Джеси, сочейки към купчината принтове.
Янсън й обясни.
— Наистина ли смяташ, че може да се открие нещо ценно в статиите за него?
— Не се самозаблуждавай за тайнството на „разузнавателните сведения“. Половината от нещата, които се съдържат в докладите от чужбина, са преписани от местните вестници.
— Така кажи. Но ти имаш само две очи…
— Това казва жената, която искаше да ми пробие трето.
Тя не се хвана на шегата.
— Не можеш да прочетеш всичко това сам. Дай да ти помогна. Ще прегледам част от тях. Още един чифт очи не са излишни. Няма да навредят.
Двамата четоха, докато той усети, че умората го наляга. Трябваше да поспи, едвам различаваше буквите върху плътно принтираните страници. Изправи се и се протегна.
— Мисля да си легна — каза той.
— През нощта става студено. Сигурен ли си, че не искаш грейка? — попита тя. — Тя протегна ръцете си. Тонът й предполагаше, че се шегува, но очите й показваха друго.
Той повдигна вежди.
— Ще ми трябва много повече от грейка да стопля тия кокали — отговори й той. — Мисля, че трябва да вървя.
— Да. Най-добре ще направиш. В гласа й имаше известно разочарование. — Всъщност аз смятам да поостана още малко и да почета.
— Добро момиче — отговори той и й намигна, след което се завлече горе.
Беше уморен, толкова уморен. Щеше да заспи лесно, но сънят му нямаше да е спокоен.
В джунглата имаше база. В базата — кабинет. В кабинета — бюро. До бюрото седеше един мъж.
Неговият командващ офицер. Мъжът, който го бе научил на почти всичко, което знаеше.
Мъжът, когото гледаше в очите.
Песен от дванайсети век се носеше от колоните на осемпистовия магнетофон на лейтенанта.
Света Хилдегард.
— За какво искаш да ме видиш, синко?
Изражението върху месестото лице на Димаръст беше любезно. Той изглеждаше така, сякаш наистина нямаше представа защо Янсън бе тук.
— Ще подам рапорт — каза Янсън. — Сър.
— Разбира се, както правим винаги след операция.
— Не, сър. Рапорт за вас. С изложение за лошо поведение в нарушение на член петнайсет — три, свързан с отношението към военнопленниците.
— А-а-а. Това ли било — Димаръст млъкна за миг. — Мислиш, че съм малко грубичък с „Виктор Чарли“*.
[* Прякор, с който американците наричат движението Виетконг. — Бел. прев.]
— Сър? — В гласа на Янсън пролича недоверчивост.
— И не можеш да си обясниш защо, така ли? Е, давай. Имам си достатъчно грижи в момента. Докато ти попълваш формулярите, аз трябва да измисля как да спася живота на шестима мъже, които виетнамците заловиха. Шестима мъже, които ти познаваш много добре, тъй като те са под твое командване или бяха.
— Какво говорите, сър?
— Опитвам се да ти кажа, че членовете на твоята група са заловени в околностите на Лон Дък Тхан. Бяха на разузнавателна мисия заедно със специалните части на морските пехотинци. Сякаш всичко се повтаря, както виждаш. Това място е прокълнато.
— Защо не съм уведомен за операцията, сър?
— Никой не успя да те намери цял следобед — нарушение на член петнайсети. Времето и събитията не чакат никого. Накрая се появяваш и единственото, което те интересува, е да намериш най-близката острилка за молив.
— Позволете да говоря свободно, сър.
— Искането отхвърлено — тросна се Димаръст. — Можеш да правиш каквото си щеш, по дяволите. — Но твоите хора са пленени, мъже, които повериха живота си в твоите ръце, а ти си човекът, който трябва да организира освобождаването им. Или би трябвало, ако ти пукаше за тях. О, ясно, ти си мислиш, че съм безчувствен, нехуманен към Виктор Чарлитата в джунглата. Но каквото правя, си има причини. Изгубих вече много хора заради изтичане на информация между северновиетнамската армия и нейните братовчеди от Виетконг. Помниш ли какво ти се случи при Нок Ло? Засада по твоите думи. Причакване. Точно така е било, по дяволите. Операцията беше докладвана на военното командване за Виетнам (ВКВ), стандартна процедура, и пътьом някой подшушва на Чарли. Случва се отново и отново и всеки път, когато се случи, някой умира. Ти самият стана свидетел на смъртта на Хардуей, нали така? Държеше го в ръцете си, докато кръвта му изтичаше в джунглата. Хардуей беше застрелян само няколко дни преди да се уволни. Разкъсаха го на парчета пред очите ти. Кажи ми, войниче, как се чувстваш при подобна ситуация? Уютно, свежо, стабилно? Или ти прекипява? Случайно да имаш чифт топки или си ги загубил, докато си играел футбол в Мичиган? Може да си забравил, но ние сме контраразузнаването, Янсън, и аз няма да позволя куриерите на Виетконг, които са превърнали ВКВ в шибана телеграфна служба на Ханой, да се ебават с моите хора! — Димаръст никога не повишаваше тон, когато говореше, но това още повече подсилваше ефекта от думите му. — Първото задължение на офицера е да се грижи за живота на хората под негово командване. А когато животът им е изложен на опасност, аз лично съм готов да направя всичко — всичко в рамките на мисията ни, — за да ги опазя. Не ми пука въобще какви формуляри ще попълваш, но ако си войник, ако си мъж, първо ще спасиш хората си. Твой дълг е. След това може да се захванеш с дисциплинарните процедури, които сърцето ти на бюрократ желае. — Той скръсти ръце. — Е?