— Очаквам да получа координатите, сър.
Димаръст кимна мрачно и подаде на Янсън лист синя хартия с напечатани върху него данни за операцията.
— Хеликоптер „Хюи“ вече чака. — Той погледна големия кръгъл часовник на стената срещу себе си. — Екипажът е готов да замине в петнайсет часа. Надявам се да се продъниш в ада.
Гласове.
Не, _един_ глас.
Тих глас, който не искаше да бъде чут. И въпреки това долови шептящите звуци.
Янсън отвори очи, тъмнината в стаята се разсейваше благодарение на ломбардската луна. Обзе го безпокойство.
Посетител? В Генералното консулство на САЩ в Милано имаше оперативно звено на Консулски операции — на улица „Амадео“, само на петнайсет минути път с кола от тук. Дали Джеси не се бе свързала по някакъв начин с тях? Стана и си взе сакото, опипа джобовете за клетъчния си телефон. Нямаше го.
Сигурно го е взела, докато е спял. А да го е оставил долу? Навлече халата от банята, измъкна пистолета изпод възглавницата и тръгна по посока на гласа.
Гласът на Джеси. На долния етаж.
Слезе до средата на каменното стълбище и се огледа. В кабинета светеше, а светлинният контраст щеше да му осигури прикритието, от което се нуждаеше — ярката светлина вътре и тъмнината отвън. Слезе още няколко стъпала. Сега вече виждаше Джеси, която стоеше в кабинета с лице към стената и с клетъчния му телефон, притиснат до ухото й. Говореше тихичко.
Усети стягане под лъжичката, сякаш се бе уплашил.
От откъслечните думи, които различаваше през отворената врата, разбра, че говори със свой колега от Консулски операции във Вашингтон. Доближи се още малко до стаята и вече чуваше гласа й по-отчетливо.
— Значи, още е в сила заповедта за незабавно ликвидиране. В момента, в който бъде забелязан.
_Тя проверяваше дали заповедта за неговото убийство продължава да важи._
Тръпки го полазиха по гърба. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което отдавна трябваше да направи. Да убие или да бъде убит. Жената беше професионален убиец. Тя имаше професията, която той бе имал някога, работодателите й бяха негови работодатели някога. Нямаше друг начин, освен да се отърве от нея. Емоциите и самозаблудата, както и нейните сладки приказки бяха отклонили вниманието му от тази проста истина.
Докато нощният ветрец разнасяше скрибуцането на щурците, в кабинета се отвори прозорец. Той премести пистолета в дясната си ръка и започна да следи крачещата й фигура с дулото. Мисълта за онова, което трябваше да направи, го изпълваше с отвращение. Но нямаше друг начин. Убиваш или те убиват. Това бе ужасната истина за живота, който той се бе надявал да остави в миналото. Тя ни най-малко не смекчаваше по-голямата истина, единствената истина на кариерата му: да убиеш или да бъдеш убит.
— Какво казват разузнавателните сведения? — питаше тя. — Последните данни какви са? Само не ми разправяйте, че работите на сляпо, момчета.
Янсън наблюдаваше хладнокръвно жената с дребно телосложение, закръглени бедра и гърди, които компенсираха стегнатите мускулести очертания. По свой начин беше наистина красива. Беше наясно на какво е способна, сам стана свидетел на поразителното й майсторство в стрелбата, изключителната й сила, сръчност и пъргавост, на остротата на нейния ум. Беше създадена да убива и нищо не можеше да я разколебае.