Беше права. Сети се за любимата унгарска пословица на филантропа, че малките неща допринасят за големите. Спомни си и думите на Фийлдинг: _Ще откриеш най-големите му почитатели и най-големите му врагове в Унгария._ Също думите на Ланг: _За добро или лошо, Унгария го е направила това, което е. А Питър не е от хората, които забравят своя дълг._
Тя го е направила онова, което е.
А кой бе онзи мъж?
Унгария. Това бе посоката, в която трябваше Янсън да тръгне.
Това бе най-добрият му шанс да открие смъртните врагове на Питър Новак — най-отдавнашните и вероятно най-големите.
— Изглеждаш така, сякаш току-що си взел някакво решение — каза му Джеси почти плахо.
Янсън кимна.
— Ами ти?
— Що за въпрос е това?
— Обмислям следващите си действия. А твоите? Ще се върнеш ли в Консулски операции?
— Ти как мислиш?
— Ти кажи.
— Нека те светна. Отивам при моя шеф и му казвам, че искам да напусна терена поне за година, а може би завинаги. Веднага ще ме подложат на продължителни разпити. Знам как работи системата. Това ме чака и не ме разубеждавай. Но това не е най-големият проблем. По-големият проблем е как ще живея в свят, в който не знам кое е истина и кое не. Знам твърде много, но не и достатъчно. Поради двете причини няма да се върна. Мога само да продължа. Това е единственият начин да живея със себе си.
— Да живееш със себе си? Не увеличаваш ни най-малко шансовете си да живееш, ако се мотаеш близо до мен. Вече те предупредих.
— Виж, всичко си има цена — каза тя спокойно. — Ако ми позволиш, ще дойда с теб. Ако не ми позволиш, ще направя всичко възможно да те открия.
— Ти дори не знаеш къде смятам да ходя.
— Сладурче, това няма никакво значение. — Джеси протегна тънкото си и гъвкаво тяло. — И къде смяташ да вървиш?
Той се поколеба за миг.
— В Унгария. Където всичко е започнало.
— Където всичко е започнало — повтори тя.
Янсън се изправи.
— Щом искаш да дойдеш с мен, ела. Но помни, ако направиш опит да се свържеш със службата си, си загубена и не от мен. Ако решиш да тръгнеш с мен, ще следваш моите правила. Иначе…
— Готово — каза тя, прекъсвайки го. — Стига приказки, всичко разбрах.
Изгледа я хладно, преценявайки я като войник и агент. Истината бе, че се нуждаеше от помощ. Никой не знаеше какво ги очаква. Ако работеше за него само с половината от усърдието, с което работеше срещу него, наистина щеше да се окаже смъртоносно оръжие.
Трябваше да се обади на много хора, преди да си легне, да възкреси редица легенди. Трябваше да си подготви пътуването.
Докъде щеше да го доведе, никой не можеше да каже. Но какво друго му оставаше? Каквито и да бяха рисковете, това бе единственият начин да проникнат в тайната, която представляваше Питър Новак.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Той залагаше капан.
Мисълта за това съвсем не успокои нервите му, тъй като Янсън знаеше колко често в капаните се улавяха онези, които ги поставят. На този етап главното му оръжие беше собственото му самообладание. Така че трябваше да се пази от уловките на страха и свръхувереността. Едното водеше до бездействие, другото — до необмислени действия.
И все пак, ако се налагаше да се заложи капан, не можеше да измисли по-подходящо място. Мишколц — Лилафюрд 3517, „Ержебет сетани“ 1, се намираше на две мили западно от Мишколц и беше единствената забележителна сграда в курортната област Лилафюрд. Хотел „Палас“, както го наричаха сега, се издигаше близо до гористите брегове на езерото Хамори, сред зеленина, която напомняше за някогашна феодална Европа с нейните паркове и дворци. От мястото лъхаше носталгия, което бе замисълът. Преправеният през двайсетте години на двайсети век ловен замък по проект на режима на адмирал Хорти бе монумент на националната историческа слава. Ресторантът носеше името на крал Матяш, борец за независимост на Унгария, който бе водил народа си по пътя на величието, извоювано с кръвта на враговете. В посткомунистическата епоха мястото бе възстановило предишното си предназначение. Сега то привличаше курортисти и бизнесмени от цялата страна. Проект, плод на имперско славолюбие, се бе сродил с още по-мощна сила — търговията.
Пол Янсън мина през луксозното фоайе и слезе в ресторанта в приземието. Стомахът му бе свит и храната беше последното нещо, за което си мислеше. Но не биваше с нищо да издава напрежението си.
— Аз съм Адам Кързуейл — информира той управителя на ресторанта с добре отработен трансатлантически акцент. Това бе литературният английски, който говореха образованите хора в британската общност — Зимбабве, Кения, Южна Африка, Индия, а също европейците, които го бяха учили в езикови училища. „Кързуейл“ беше облечен в раиран костюм и пурпурна вратовръзка и се пъчеше като бизнесмен, който е свикнал да му угаждат.