— Не бих искал да ви разбирам погрешно — каза Лакатош, а лицето му бе като маска.
— Както искате го разбирайте. Те знаят, че има хора, сили на тази земя, които споделят интересите им, и желаят да получат подкрепата на тези хора.
— Да получат подкрепата им… — повтори Лакатош внимателно.
— И обратното, искат да предложат подкрепата си на тези хора.
Той си пое дълбоко дъх.
— В случай, че тези хора се нуждаят от допълнителна подкрепа.
— Всеки може да има полза от допълнителна подкрепа — Янсън се усмихна хитро. — Има твърде малко сигурни неща на този свят. Това е едно от тях.
Лакатош се протегна и го потупа по китката, усмихвайки се.
— Мисля, че ми харесвате — каза той. — Вие сте философ и джентълмен, господин Кързуейл. Не като швабската измет, с която често си имам работа.
Сервитьорът им поднесе пържен гъши дроб, обявявайки, че ги черпи собственикът, а Лакатош се нахвърли лакомо върху порцията си.
— Надявам се, че разбирате за какво ви говоря? — продължи да го притиска Янсън.
Американецът в светлосиния костюм се върна, тъй като явно си бе наумил нещо.
— Не ме познаваш, така ли? — попита мъжът войнствено.
Този път беше невъзможно за Янсън да се прави, че не разбира на кого говори.
Янсън се обърна към Лакатош.
— Колко забавно. Излиза, че ви дължа извинение — каза той, след което погледна враждебния американец с безизразен вид, лишен от интерес. — Изглежда, сте се припознали — каза той с трансатлантическо произношение.
— По дяволите. Защо, мамка му, ми говориш по тоя смешен начин? Опитваш се да се скриеш от мен? Така ли? Опитваш се да ме метнеш? Не бих те обвинил за това.
Янсън се обърна към Лакатош и вдигна рамене, правейки се, че не го засяга. Полагаше огромни усилия да контролира пулса си.
— Понякога ми се случва, явно имам такава физиономия. Миналата година в Базел една жена в бара на хотела ми беше убедена, че сме били заедно в Гщад — той се ухили, а после прикри усмивката си с ръка, сякаш сконфузен от спомените си. — И знаете ли, имахме любовна връзка след това.
— Между вас и нея?
— Е, между нея и мъжа, за когото ме взе. Честно казано, беше доста непочтено. Но аз се изкуших да я заведа в стаята си и, да речем, продължихме от там, където я бе зарязал приятелят й. Съжалих, че го направих, но предполагам, че в един момент и тя е осъзнала, че е станала грешка.
Той се засмя безгрижно, съвсем не насила, но когато се огледа, видя, че американецът все още стоеше там с пиян поглед.
— Е, нямаш какво да ми кажеш, така ли — изръмжа той.
Жената от неговата маса, която почти сигурно бе негова съпруга, се приближи и го задърпа по ръката. Беше пълна и облечена в неподходяща лятна рокля.
— Дони — каза тя, — не досаждай на този мил човек. Той е вероятно на почивка като нас.
— Мил човек ли? Заради това лайно ме уволниха. — Лицето му бе пламнало от гняв. — Да, точно така. Директорът те доведе да ни удариш балтията, нали така, Пол? Това копеле Пол Янсън пристига в „Амкон“ като консултант по сигурността. И първото нещо, което прави, е да натопи мен за назначенията и кражбите на служителите. И шефът ме изритва, защото съм позволил да се случи всичко това. Двайсет години работих в тая компания. Някой беше ли те уведомил за това? Давах всичко от себе си. Бачках като идиот.
Поруменялото му лице излъчваше едновременно самосъжаление и омраза.
Жената хвърли на Янсън неприятелски поглед. Макар да изпитваше неудобство от поведението на съпруга си, присвитите й очи ясно показваха, че е чувала доста неща за външния консултант по сигурността, който бе станал причина нейният Дони да си загуби работата.
— Когато изтрезнеете и ви се прииска да се извините, моля, не се самоукорявайте — каза хладнокръвно Янсън. — Приемам извиненията ви предварително. Подобни грешки стават.
Какво друго му оставаше да направи? Как би реагирала жертвата на недоразумение като това? Ще се учуди, ще й стане смешно, а после ще се ядоса.
Разбира се, в този случай съвсем не ставаше дума за препознаване. Янсън си спомняше много добре кой беше Дони Уелдън. Старши мениджър по сигурността в една строителна фирма в щата Делауер, самодоволен дългогодишен служител, който назначаваше на работа свои братовчеди, племенници и приятели, превръщайки отдела по сигурността в източник на синекурни длъжности. Тъй като не се случваше нищо обезпокоително, никой не го закачаше и не поставяше под съмнение неговата компетентност и честност. Междувременно кражбите от страна на служителите и систематичните фалшиви компенсации на работниците се бяха превърнали в невидимо бреме за бюджета. Освен това вицепрезидентът Доналд Уелдън си докарваше още цяла заплата, издавайки поверителна информация на конкурентна фирма. От опит Янсън знаеше, че провинилите се служители никога не обвиняваха себе си и собствените си прегрешения при подобни уволнения, а неизменно хвърляха вината върху онзи, който ги е разкрил. В интерес на истината Доналд Уелдън трябваше да му е благодарен, че му се размина само с уволнение. В доклада си Янсън беше посочил ясно, че някои от фалшифицираните искания за компенсации са направени с негово съучастие. Той предостави и достатъчно доказателства за пред съда, които можеха лесно да доведат до затвор. Препоръката на Янсън обаче беше само да уволнят вицепрезидента Уелдън, без да го дават под съд, за да се спестят на компанията допълнителни неудобства и да не се допусне по време на следствието да се появят разкрития, които биха могли да й навредят. „Дължиш ми свободата си, корумпиран кучи сине“ — помисли си Янсън.