Сега американецът размаха пръст пред носа на Янсън.
— Ах, ти, шибан задник, ще си го получиш някой ден.
Докато жена му го отвеждаше обратно на местата им през няколко маси, нестабилната му походка подсказа, че беше избухнал под въздействие на алкохола.
Янсън се обърна с лъчезарна усмивка към своя домакин, но го обзе чувство на ужас. Лакатош изглеждаше сериозен. Той не бе глупак и поведението на пияния американец го направи подозрителен. Очите на унгареца изглеждаха твърди като малки черни мраморни топчета.
— Не си пиете виното — каза Лакатош, сочейки с вилицата си, и пусна хладнокръвната усмивка на убиец.
Янсън знаеше как разсъждават такива хора. Преценяваха вероятностите, но обикновено предпазливостта ги караше да приемат за истина негативните изводи. Янсън знаеше също, че възраженията му едва ли са го разубедили. Той изгоря, беше разобличен, разбра се, че не е човекът, за когото се представяше. Мъже като Шандор Лакатош се страхуваха най-много от измама. Сега Адам Кързуейл беше не възможност, а опасност. И колкото и мъгляви да бяха мотивите, тази опасност трябваше да се премахне.
Ръката на Лакатош изчезна във вътрешния джоб на огромното му вълнено сако. Едва ли търсеше оръжие, щеше да е твърде грубо за човек с неговото положение. Ръката му мърдаше странно, явно натискаше някакво устройство, автоматичен пейджър или по-вероятно изпращаше SMS с мобилния си телефон.
В същия миг търговецът погледна към отсрещния край на помещението, където се намираше кабинетът на управителя. Янсън проследи погледа му и забеляза двама мъже в тъмни костюми, които седяха незабележимо до дългия бар. Внезапно те скочиха на крака. Оръжейният трафикант едва ли щеше да отиде на среща с непознат, без да вземе подобни елементарни мерки за сигурност.
Разменените погледи му подсказваха, че телохранителите вече имаха нова задача. От обикновени охранители те се бяха превърнали в убийци. Разкопчаните им сака висяха свободно около телата. Непредубеден наблюдател би си помислил, че леката издутина малко над десните им джобове е от цигарена кутия или мобилен телефон. Янсън обаче знаеше от какво е. Кръвта му се смрази.
На Адам Кързуейл нямаше да се остави възможност да напусне жив района на хотел „Палас“. Янсън си представяше много добре какво ще последва. Щяха бързо да приключат с вечерята, след това щяха да излязат заедно от фоайето, придружени от двамата бандити. На удобно разстояние от тълпата щяха да го гръмнат с пистолет със заглушител в тила и щяха да изхвърлят тялото му в езерото или да го пъхнат в багажника на някоя кола.
Трябваше да направи нещо. Веднага.
Протегна се към чашата и бутна с лакът вилицата си на пода, вдигна рамене извинително и се наведе да я вземе. Докато се навеждаше, той повдигна маншета на панталона си, откопча кобура, закачен на глезена му, и си осигури достъп до малкия пистолет „Глок“ М26, с който се бе снабдил в Егер. Под масата бързо използва вдлъбнатините за пръстите, за да нагласи ръката си върху дръжката. Сега оръжието се намери в скута му. Шансовете му се промениха леко.
— Разходихте ли се край езерото? — попита Шандор Лакатош. — Толкова е красиво през този сезон.
Отново показа порцелановите си зъби.
— Вярно, много е красиво — съгласи се Янсън.
— Бих ви поканил да се разходим след вечеря.
— Не е ли малко тъмно?
— О, не знам. — Но ще можем да останем насаме, а това е най-добрият начин да се опознаем. — Очите му блестяха като въглени.
— Нямам нищо против — отговори Янсън. — Ще ме извините ли за минутка?
— Бъдете мой гост.
Унгарецът даде знак с очи на двамата костюмирани телохранители на бара.