Лакатош отвърна на огъня, а просветването на дулото заслепи Янсън в тъмната нощ. Той чу как единият от куршумите на унгареца удари твърдата настилка на няколко сантиметра от десния му крак. Оказа се опасен враг. Дали Янсън беше пропуснал? Или мъжът имаше бронежилетка?
В този миг чу, че Лакатош диша тежко и се задушава, падайки бавно на земята. Янсън го бе уцелил в долната част на гръдния кош и беше пробил белите му дробове, които сега бавно се пълнеха с кръв. Търговецът на смъртта не беше глупак, за да не знае какво точно става с него: давеше се в собствената си кръв.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— По дяволите, Пол Янсън — хокаше го Джеси Кинкейд. Той караше взетата под наем кола малко под позволената скорост, докато тя държеше под око картата. Бяха се запътили към Националния архив в Будапеща, но по обиколни пътища, избягвайки главните шосета. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Трябваше да бъда там.
След като с триста зора успя да разбере подробностите за случилото се предната нощ, тя се ядосваше и го кореше.
— Нямаш представа какви подводни камъни има понякога на подобни срещи — каза й търпеливо Янсън, който редовно следеше в огледалото за обратно виждане дали няма да се появи нежелана компания. — Освен това срещата беше в ресторант в приземие, без никаква възможност за прикритие. Може би щеше да си оставиш пушката М40А1 върху бара или в тоалетната?
— Вероятно вътре нямаше да съм ти от полза. Но отвън е друго. Наоколо е пълно с дървета и храсти. Това е игра на късмет, знаеш го най-добре от всеки. Признай си, щеше да е важна предохранителна мярка. Но ти не я взе.
— Беше излишен риск.
— Точно така.
— За теб, искам да кажа. Нямаше причина да те излагам на опасност.
— И вместо това изложи себе си на опасност. Това не ми изглежда особено професионално. Искам да ти кажа — използвай ме. Гледай на мен като на партньор.
— Партньор? Наистина ли? Ти си на двайсет и девет. Била си на терена колко години? Не ме разбирай погрешно, но…
— Не казвам, че сме равни. Всичко, което ти казвам, е, научи ме. Ще съм най-добрата ти ученичка.
— Искаш да си мое протеже?
— Много ми харесва, когато говориш на френски.
— Нека ти кажа нещо. Имал съм едно-две протежета. По едно нещо си приличат.
— Нека позная. Всички са мъже.
Янсън поклати глава.
— Всички са мъртви.
В далечината островърха църква от деветнайсети век стърчеше над жилищни блокове от съветската епоха: символи на домогвания, които бяха надживели самите домогвания.
— Идеята ти е, че като ме държиш настрана, ще ме запазиш жива. — Тя се обърна в седалката си и застана срещу него. — Не съм съгласна.
— Всички са мъртви, Джеси. Това е моят принос в развитието на кариерата им. Става дума за великолепни хора. По дяволите, изключителни. Надарени, колкото можеш да си представиш. Тео Кацарис. Имаше потенциал да е по-добър от мен. Само че колкото си по-добър, толкова по-висок е рискът. Не съсипах само собствения си живот. Съсипах живота и на други хора.
— „Всяка операция с благоприятни изгледи крие и потенциални рискове. Изкуството на планирането й се състои в това да се съчетаят тези две зони на неизвестности.“ Това си го писал ти в един от докладите си.
— Поласкан съм от начина, по който си чела писанията ми. Но явно си пропуснала някоя и друга глава: протежетата на Пол Янсън имат гадния навик да бъдат убивани.
Националният архив се помещаваше в дълга неоготическа сграда. Тесните й прозорци с витражи със сложни рисунки бяха разположени под арки като на катедрала, ограничавайки силно достъпа на слънчева светлина до документите във вътрешността. Джеси Кинкейд бе взела присърце идеята на Янсън да започнат от самото начало.
Тя бе съставила списък на липсващата информация, която можеше да им помогне да разгадаят мистерията около унгарския филантроп. Бащата на Питър Новак, граф Ференци-Новак се страхувал до лудост за безопасността на сина си. Фийлдинг му разказа, че графът имал врагове, за които бил убеден, че ще се опитат да си отмъстят на неговия наследник. Не се ли бе случило точно това половин век по-късно? Думите на кеймбриджкия учен прозвучаха проницателно: „Старият благородник може да е страдал от параноя, но дори параноиците имат врагове.“ Тя искаше да проследи пътуванията на графа през онези съдбоносни години, когато унгарската власт беше преживяла такива смутни времена. Дали разполагаха с архив за визи, които можеха да покажат частните пътувания на бащата на Новак със или без сина му? Но най-важната информация, до която можеха да се доберат, беше родовата. За Питър Новак се говореше, че много се грижел за оцелелите си роднини, което беше обичайно за хора, преживели такова нещастие в най-крехката си възраст. И все пак кои бяха тия родственици? Братовчеди, с които поддържаше връзка? Семейната история на граф Ференци-Новак беше обгърната в мъгла, но все някъде из националните унгарски архиви трябваше да има нещо. Само да знаеха имената на тези неизвестни роднини и да можеха да ги открият, вероятно щяха да разбулят най-важната загадка: беше ли жив Питър Новак, или беше мъртъв.