Джеси слушаше многословните излияния на чиновника с нарастващо нетърпение.
— Да не искате да кажете, че сте ги открили и имаме достъп до тях?
— Не точно — отговори чиновникът. — Много странно. По някаква причина документите са преместени в специална секция. Закритата секция. Достъпът до там е строго регламентиран. Не може обикновен посетител просто така да ги прочете. За това са необходими цял куп разрешения от разни министерства и други държавни органи.
— Но това е направо тъпо — каза Джеси.
— Разбирам ви. Вие се интересувате от родословието си и изглежда абсурдно подобни регистри да се смятат за държавна тайна. Самият аз си мисля, че е станала някаква грешка при категоризацията.
— Значи, съм била толкова много път напразно — завайка се Джеси. — Не можете да си представите колко ще ви бъда признателна, ако намерите начин да ми помогнете.
Тя произнесе думата признателна с обещаващ тон.
— Мисля, че съм твърде мекушав — заувърта чиновникът. — Всички ми го казват. Това е най-голямата ми слабост.
— Веднага го разбрах — каза му Джеси сладникаво.
— Една жена от Америка сама в този непознат град, сигурно е доста смущаващо.
— Ех, ако имаше някой местен да ме разведе и да ми покаже забележителностите. Истински унгарец.
— За мен да помагам на хората не е просто работа. — В гласа му имаше топлота. — Това е моята същност.
— Разбрах го в момента, в който ви срещнах.
— Наричайте ме Ищван — каза чиновникът. — Сега да видим. Как ще стане най-лесно. Имате кола, нали?
— Разбира се.
— Къде е паркирана?
— В гаража срещу архивите — излъга Джеси.
Пететажният гаражен комплекс беше масивна конструкция от бетон, чиято грозота контрастираше ярко с великолепието на сградата, в която се помещаваше Националният архив.
— На кое ниво?
— Четвърто.
— Да се срещнем след час? Ще донеса копия от документите с куфарчето си. След това може да се поразходим с колата. Будапеща е много специален град. Ще разберете колко е специален.
— Вие сте специален — каза Джеси.
Вратата на асансьора се отвори със скърцане на етаж, две трети от който бе запълнен с автомобили. Един от тях бе жълтият фиат, който тя паркира половин час по-рано. Пристигна малко преди уговореното време. Наоколо нямаше жив човек.
Или имаше някой?
Опита се да си припомни къде остави колата. Този път дойде с друг асансьор откъм обратния край на паркинга. Докато оглеждаше наоколо, долови с периферното си зрение някакво движение. Някой дебнеше и тя го разкри само за части от секундата. Беше признак за липса на професионализъм да те забележат, докато се мъчиш да останеш незабелязан. Дали не си въобразяваше? Не беше изключено да е обикновен крадец, който се опитва да открадне капак от колело или радио. Такива кражби бяха обичайни в Будапеща.
Но да разчиташ на предположения беше неуместно. Да подценяваш рисковете означаваше да ги увеличаваш. Трябваше да се измита от тук, бързо! Как? Вероятността някой да наблюдава асансьорите беше голяма. Трябваше да се измъкне с друга кола.
Тръгна спокойно между редиците от автомобили и изведнъж рязко се спусна към земята, омекотявайки падането с ръце. Започна да лази едновременно с ръцете и краката, прикривайки се зад гумите. Плътно прилепнала към пода, тя се промъкна между две коли и стигна до съседната редица, след което бързо запълзя към мястото, където забеляза дебнещия мъж. Сега се озова точно зад него и виждаше добре слабата му фигура. Не беше чиновникът, а вероятно някой друг, изпратен на негово място. Мъжът стоеше изправен и наблюдаваше. На лицето му се четеше объркване. Очите му шареха напрегнато от входните рампи до вратите на асансьорите. След това присви очи, мъчейки се да види нещо през преднато стъкло на жълтия фиат.
Беше наясно, че е изигран и че ако не успееше да си върне предимството, ще си тегли последиците.
Тя скочи, хвърли се върху него и го просна върху бетона. Притисна като с менгеме врата му. Чу се пукот, когато челюстта му се удари в пода.
— Още някой чака ли ме? — попита тя.
— Сам съм — отговори мъжът.
Джеси замръзна. Беше американец. Обърна го по гръб и опря дулото на пистолета си до дясното му око.
— Къде са другите?
— Двама на улицата, точно отпред — каза той. — Престани! Моля те! Ще ослепея.
— Още не сме стигнали до там — заплаши го тя. — Когато ослепееш, ще го разбереш. Сега ми ги опиши.
Мъжът не отговори и тя притисна дулото по-силно.
— Единият е с къса руса коса. Едър мъж. Другият… с кестенява коса, къса подстрижка, квадратна брадичка.