Тя отслаби натиска. Отвън чакаше екип. Джеси разбра намеренията им. Слабият мъж явно бе дошъл с кола до тук. Задачата му беше да я проследи, след като излезе от гаража, щеше да кара след нея на дискретно разстояние.
— Защо? — попита Джеси. — Защо го правите?
— Янсън знае защо, знае какво е направил. Не сме забравили Меса Гранде.
— О, Боже. Нещо ми подсказва, че не разполагаме с време да навлизаме в тия глупости точно сега. Ето какво ще направим. Влизаш в колата си и ме извеждаш оттук.
— Каква кола?
— Нямаш кола? Щом не шофираш, значи не ти трябва зрение.
Тя притисна отново пистолета към дясното му око.
— Синьото рено — каза той задъхано. — Моля те, престани.
Джеси се настани на задната седалка на седана, а той седна зад волана. Тя се наведе, за да не се вижда, но държеше беретата насочена срещу него. Той знаеше, че куршумът лесно ще пробие през седалката и следваше инструкциите й. Потеглиха на скорост по спираловидната рампа и стигнаха до стъклената будка и дървената бариера, боядисана в оранжево.
— Мини през нея! — извика тя. — Прави каквото ти казвам!
Колата изби с лекота бариерата и изскочи на улицата. Тя дочу стъпките на тичащи мъже.
През огледалото за обратно виждане Джеси успя да разпознае единия от тях — къса подстрижка, квадратна брадичка, точно както й го описа. Беше на отсрещната страна на улицата. Когато колата профуча край него, Джеси забеляза, че се свързва с някого по радиостанцията.
Внезапно предното стъкло се спука под формата на паяжина и колата започна да криволичи безконтролно. Джеси надзърна между двете предни седалки и видя огромен мъж с руса коса на няколко метра пред тях на тротоара с револвер в ръка. Той току-що бе стрелял два пъти.
Американецът зад волана беше мъртъв. От главата му се стичаше тънка струйка кръв. Явно бяха разбрали, че планът им се е объркал, че слаботелесният е взет за заложник, и бяха решили да прибягнат до крайна мярка.
Останала без управление, колата се носеше напосоки по натоварената улица и всеки момент щеше да се забие в насрещното движение. Последва оглушителна какофония от клаксони и резки спирачки.
Трактор с ремарке, който надуваше свирката като параход, се размина на косъм с колата.
Ако колата продължеше напред по този начин, Джеси рискуваше сериозен сблъсък с автомобилите от насрещното движение. Ако се опиташе да се изкачи на шофьорското място и да овладее автомобила, щеше да получи куршум.
След няколко секунди колата забави ход, мина през кръстовището по четирите платна и се блъсна леко в паркиран автомобил. Джеси си отдъхна, когато усети как гърбът й се удря в задната седалка, тъй като това означаваше, че колата е спряла. Тя отвори вратата откъм страната на улицата и побягна по тротоара, смесвайки се с тълпата пешеходци.
Минаха петнайсет минути, преди да се убеди напълно, че са я изгубили. В същото време изискването за оцеляване беше прецакало възможността за разследване. Да, те я бяха загубили, но и обратното беше вярно, тя също ги бе загубила.
Срещнаха се отново в спартанската стая в хотел „Гриф“, който представляваше префасонирано работническо общежитие на улица „Бела Барток“.
Джеси носеше със себе си някакъв том, който бе отмъкнала по време на перипетиите си. Беше нещо в чест на Питър Новак. Текстът беше на унгарски, но това нямаше голямо значение, тъй като материалът в по-голямата си част беше снимков.
Янсън го разлисти.
— Изглежда, е за почитатели, готови да умрат за него — каза той. — Книга за Питър Новак по време на сутрешното кафе. Е, какво откри в архивите?
— Ударих на камък — отговори тя.
Погледна я внимателно и забеляза напрежението в очите й.
— Изплюй камъчето — подкани я той.
Запъвайки се, тя му разказа какво се бе случило. Стана им ясно, че чиновникът е подкупен от хората, които се опитваха да ги спрат, и че ги бе предупредил.
Слушаше я с растяща тревога, граничеща с гняв.
— Не трябваше да ходиш сама — скара й се Янсън, опитвайки се да запази спокойствие. — Среща като тази крие рискове и ти би трябвало да го знаеш. Не може да действаш на своя глава, Джеси. Твърде опасно е, по дяволите…
Янсън млъкна, мъчейки се да се овладее.
Джеси подръпна ухото си.
— Ехо ли чувам?
Янсън въздъхна.
— Спираме до тук.
— И така — каза тя след малко, — какво е Меса Гранде?
— Меса Гранде — повтори той и в главата му нахлуха образи, които никога нямаше да забрави.
_Меса Гранде:_ военният затвор със специален режим, разположен в източните планински райони на Калифорния. На хоризонта се белееха белите склонове на планината Сан Бернардино, на фона на която ниските тухлени постройки изглеждаха като джуджета. Затворникът беше облечен в тъмносини дрехи с кръг от бял плат, закачен с безопасна игла по средата на гърдите му. Специалният стол с леген, за да капе в него кръвта, и с окови, поставени свободно около врата му. Зад него струпани чували с пясък, за да приглушат гърмежите и да предотвратят рикоширането на куршумите. Пред Димаръст имаше стена, на около метър от него. Преграда с отвори зад дулата на пушките за шестимата членове на наказателния взвод. Той протестира най-много против нея. Димаръст настоя да бъде екзекутиран чрез разстрел и желанието му бе удовлетворено. Той поиска също да вижда лицата на екзекуторите си, но му отказаха.