Янсън пое дълбоко дъх.
— Меса Гранде е място, където един лош човек завърши зле.
Завърши зле, но и дръзко. Тъй като през всичкото време Димаръст гледаше дръзко, дори нещо повече, възмутено, докато дръпнаха спусъците и белият кръг се напои с кръвта му.
Янсън пожела да присъства на екзекуцията по причини, които и за него останаха смътни. Молбата му бе удовлетворена, макар и неохотно. И до ден днешен Янсън не беше наясно дали решението му беше правилно. Но вече нямаше значение. Меса Гранде бе част от онова, което беше и в което се превърна.
За него представляваше миг на отплата. Миг на победа на справедливостта над несправедливостта. За други, както се оказа, бе по-различно.
Меса Гранде.
Дали последователите на чудовището се бяха събрали, за да отмъстят за смъртта му след толкова години? Идеята звучеше налудничаво. Но това не означаваше, че може да се отхвърли. Дяволите на Димаръст: вероятно тия ветерани бяха сред наемниците, които враговете на Новак бяха мобилизирали. Какъв по-добър начин да се справиш с ученик на Димаръст с помощта на друг ученик?
_Лудост!_
Знаеше, че Джеси иска да научи повече, но не му се говореше. Всичко, което успя да каже, бе:
— Утре ще ставаме рано. Трябва да се наспим.
А когато тя сложи ръка на рамото му, той я изблъска.
Обърна се и усети, че го спохождат призраците, от които не можеше да се отърве, колкото и да се мъчеше.
Докато беше жив, Димаръст отне голяма част от неговото минало. Сега, когато бе мъртъв, дали нямаше да му отнеме бъдещето?
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Случи се преди три десетилетия, а сякаш се случваше сега. Уж в далечна джунгла, а все едно ставаше тук.
Все същите шумове: минохвъргачният огън бе по-далечен и по-приглушен от всякога, тъй като следата ги отведе на много мили извън бойната зона. Жуженето на комарите и на другите жилещи насекоми се долавяше по-ясно от детонациите от тежката артилерия. По земята дебнеха евтини железни капани и плътно наредени бамбукови пръчки със заострени върхове, скрити в трапове в очакване някой невнимателен да падне вътре.
Янсън погледна още веднъж компаса, за да се увери, че следата ги води в правилната посока. От гъстата растителност в джунглата винаги беше полумрачно, дори когато грееше слънце. Шестимата мъже от екипа се движеха по двойки на прилично разстояние една от друга, за да избягнат опасността от фланкиращ огън на вражеска територия. Само той вървеше без партньор.
— Магайър — обади се тихичко по радиостанцията.
Така и не получи отговор. Вместо това чу автоматичния огън, насечената, поривиста стрелба едновременно от няколко карабини, произведени в Източния блок.
После долови писъците на своите хора и лаещите команди на хората от вражеския патрул. Тъкмо се протегна за автомата си Ml6, когато някой го удари по тила. После не чувстваше нищо.
Намираше се на дъното на дълбоко черно езеро и се носеше бавно из тинята като шаран. Можеше да си остане там завинаги, заровен в мътната чернилка, вкочанен и неподвижен, но нещо започна да го тегли към повърхността далеч от успокоителния и безшумен подводен свят. От светлината го заболяха очите, кожата го засмъдя, а той се бореше да остане долу, но силите, които го теглеха, бяха неустоими, дърпаха го нагоре, все едно беше закачен върху кука. Отвори очи, за да види още един чифт очи, втренчени в него като отвори на цев. Разбра, че водният свят бе отстъпил място на море от болка.
Опита се да седне, но не успя. Предположи, че е от слабост. Отново опита и разбра, че е вързан, прикрепен с въжета към носилка, груб брезент, опънат между два кола. Бяха му свалили панталоните и туниката. Главата му се въртеше, погледът му се размазваше. Стана му ясно, че е ранен в главата и че е безпомощен.
Бърза размяна на реплики на виетнамски. Очите принадлежаха на офицер или от северновиетнамската армия, или от Виетконг. Бяха го пленили, нямаше две мнения по въпроса. От далечината се носеше пращене на радиостанция, като настройване на цигулки. Шумът се усилваше и намаляваше, докато най-после разбра, че не звукът се променяше, а съзнанието му ту идваше, ту си отиваше. Войник в черна униформа му донесе купичка ориз и напълни пресъхналата му уста. Колкото и абсурдно да беше, почувства благодарност. В същото време разбра, че те го смятаха за потенциален източник на информация. Работата им бе да измъкнат от него информация, а неговата работа бе да не позволи това да стане, като едновременно запази живота си. Освен това знаеше, че когато разпитите водеха аматьори, те разкриваха повече информация, отколкото успяваха да измъкнат. Каза си, че трябва да напъне всичката си сила, за да се концентрира… когато се върнеше. В случай, че се върнеше. Парче от оризовата каша заседна на гърлото му и той усети, че е буболечка, попаднала в купичката. Върху лицето на войника, който го хранеше, се появи полуусмивка — унижението да храниш янки се компенсираше с унижението от това с какво го храниш. На Янсън обаче му бе все едно.