— Коя от двете какво? — попита Янсън смаян.
— Да не избереш — каза намусено кокалестият — е равносилно на избор. — Погледна мъжа зад Янсън и му каза нещо на виетнамски. — Ще ти счупим дясната ръка — уведоми той Янсън почти загрижено.
Ударът се стовари със силата на ковашки чук. Приклад, свален от картечница, послужи като оръдие. Китката и лакетът му бяха вързани върху бамбуковия стол, а долната част на ръката му стоеше изпъната. Прекърши се като сухо дърво. От удара костта се раздроби. Разбра го от мекия хрускащ звук, който по-скоро почувства, и от ужасяващата болка, която го остави без дъх.
Сви пръстите си, за да разбере дали все още се подчиняват. Движеше ги. Бяха счупили коста, без да засегнат нервите. Но така или иначе сега ръката му беше неизползваема.
Триене на метал в метал го разтревожи, тъй като не знаеше какво ще последва. През тежките железа около глезените му промушиха тръба с дебелина около пет сантиметра. После мъчителят му, когото не виждаше, завърза за тръбата въже, преметна го през раменете на Янсън и му издърпа главата между коленете, ръцете му останаха вързани за стола. Прегънатите рамене бяха източник на растяща агония, която се добавяше към пулсиращата болка на счупената ръка.
Чакаше следващия въпрос. Но минутите се изнизваха, а никой не нарушаваше тишината. Мракът се превърна в тъмнина. Дишането му бе силно затруднено, тъй като диафрагмата му се притискаше от превитото тяло. А раменете му сякаш бяха в менгеме, което се затягаше все повече и повече. Янсън изгуби съзнание, а когато то се върна, се състоеше само от болка. Навън беше светло. Утрото ли бе настъпило? Или беше пладне? Все още беше сам. Беше в полусъзнание, когато усети, че развързват въжето. Наляха в устата му каша от бамбук. Долните му гащи сега ги нямаше а под стола бяха пъхнали ръждива метална кофа. После въжетата пак се затегнаха, въжетата, които пристискаха раменете му към глезените и държаха главата му между коленете, които заплашваха да изтръгнат ръцете му от ставите. Повтори си поговорката: Чисто като вода, студено като лед. Раменете му горяха и той си спомни седмиците, които прекара като дете в Аляска, където ловяха риба в леда. Мислеше за капките като смарагди върху огромните листа в джунглата, за начина, по който се стичаха, без да оставят нищо след себе си. По-късно привързаха с канап две дъски към счупената му ръка, направиха нещо като шина.
От глъбините на мозъка му изплуваха думите на Емерсон, които Димаръст толкова често цитираше: _Докато човек се излежава върху удобното ложе на своите преимущества, му се доспива. Когато го притискат, когато го изтезават, когато му нанасят поражение, той има шанс да научи нещо._
Мина още един ден. И още един. И още един.
Вътрешностите му се бяха парализирали. От пълната с мухи каша получи дезинтерия. Отчаяно се опитваше да изчисти червата си с надеждата да се отърве от агонията, която го разкъсваше отвътре, но червата му не функционираха. Пазеха алчно болката си. Врагът отвътре — мислеше си Янсън саркастично.
Беше вечер или сутрин, когато отново чу английска реч. Разхлабиха въжетата и го изправиха в седнало положение. Промяната на стойката първоначално накара нервните му окончания да крещят от болка.
— Сега по-добре ли е? Скоро всичко ще е наред, обещавам.
Човекът, който щеше да го разпитва, беше нов. Досега не го бе виждал. Беше дребен с живи, интелигентни очи. Английският му бе разговорен, акцентът силно изразен, но произношението ясно. Образован човек.
— Знаем, че ти не си империалистически агресор — продължи той. — Ти си оръдие на американските агресори. — Виетнамецът се доближи плътно. Янсън си даваше сметка, че вонята, която се носеше от него, беше противна и за двама им, но виетнамецът не се издаде. Докосна Янсън по обраслата с брада буза и му заговори тихичко: — Но ти демонстрираш неуважение, когато се отнасяш към нас като към будали. Разбираш ли това?
Да, беше образован, а Янсън бе неговата специална задача. Това го разтревожи, тъй като предполагаше, че действително не го смятат за обикновен войник.
Янсън прокара език по зъбите си. Бяха обложени, сякаш бяха чужди, сменени с комплект зъбци, изрязани от някаква смолиста материя. От устата му се изтръгна някакъв звук на съгласие.
— Задай си въпроса как беше пленен.
Мъжът се разхождаше около него, крачейки като учител в класна стая.
— Знаеш ли, ние всъщност много си приличаме. И двамата сме офицери от разузнаването. Ти си изпълнявал своя дълг смело. Надявам се, същото да важи и за мен.
Янсън кимна. За миг през главата му мина мисълта: „При какви ненормални обстоятелства изтезаването на беззащитен пленник може да се смята за мъжество?“ Но той бързо я прогони. Тя едва ли щеше да му е от полза сега. Само можеше да замъгли самообладанието му, да го настрои бунтарски.