_Чисто като вода, студено като лед._
— Казвам се Фан Нгуен и мисля, че за нас е наистина привилегия да се запознаем. Твоето име е…
— Редник Кевин Джоунс — каза Янсън. В миговете, когато идваше в съзнание, той си съчини цяла житейска история, свързана с това име. Пехотинец от Небраска, известни проблеми със закона след гимназията, бременна приятелка вкъщи, бригадата му се загубила, тъй като се отклонила от пътя. Образът му изглеждаше почти реален, макар да бе сглобен от черти на герои от популярни романи, филми, разкази от списания и телевизионни сериали. От хилядите американски истории можеше да се съчини нещо, което да звучи по-истинско и от най-истинската американска история. — От пехотата на САЩ.
Дребосъкът скочи внезапно и го цапардоса по дясното ухо, а то забуча и започна да боли.
— Младши лейтенант Пол Янсън — каза Фан Нгуен. — Не си усложнявай положението.
Откъде знаеха истинското му име и звание?
— _Всичко_ си каза. _Забрави ли?_ Докато си бил в делириум. Така мисля. Така мисля. Често се случва.
Беше ли възможно? Янсън погледна Нгуен в очите и двамата разбраха, че подозренията им са верни. Лъжеха се взаимно. Янсън не беше разкрил нищо, поне досега. Нгуен пък разбра от реакцията му, не на страх или смут, а на гняв, че това беше истинската му самоличност.
Янсън нямаше какво да губи.
— Сега ти лъжеш — изръмжа той.
Усети остра, пареща болка от бамбуковата пръчка по горната част на тялото си. Но ударът бе повече за назидание, отколкото нещо друго. Янсън се бе научил вече да разпознава дребните разлики в градациите.
— Ние на практика сме колеги, ти и аз. Нали това е думата? _Колеги?_ Така мисля. Така мисля. — Очевидно бе, че Фан Нгуен употребяваше често фразата Така мисля, мънкайки под носа си. С нея правеше разлика между въпросите, които не изискваха потвърждение, и онези, които изискваха потвърждение. — Сега ще си говорим любезно като колеги. Ще спреш с лъжите и измислиците от страх, че… ще стане страшно. — Той изглеждаше доволен от знанията си по английски език. — Знам, че си смелчага. Знам, че можеш да понасяш голяма болка. Може би желаеш да проверим колко голяма, само като експеримент?
Янсън поклати глава, гадеше му се. Изведнъж се наведе и повърна. Малко количество повръщано падна на земята. Приличаше на зърна от кафе. Клиничен симптом за вътрешен кръвоизлив.
— Не? Точно сега нямам намерение да те притискам да ми отговаряш. Искам сам да си зададеш въпросите. — Фан Нгуен седна и започна да го наблюдава съсредоточено със своите умни и любопитни очи. — Искам да се запиташ как стана така, че те пленихме. Знаехме къде да те открием. Сигурно си се озадачил? Онова, на което стана свидетел, не беше реакция на учудени мъже, нали? Знаеш, че това, което казвам, е точно така.
На Янсън отново му се доповдига. Онова, което Фан Нгуен казваше, бе вярно. Може и да бе облечена в измама, но истината си оставаше, непоклатима, мъчно смилаема.
— Казваш, че не ти си ни съобщил данните за своята самоличност. Но това повдига още по-тревожен въпрос за теб. Ако не си ти, кой? Как стана така, че пресрещнахме твоя екип и пленихме офицер от легендарната част към легендарното американско контраразузнаване, „Морските тюлени“? Как?
Наистина как? Имаше само един отговор. Лейтенант Алън Димаръст беше подхвърлил информация на северновиетнамската армия или на съюзниците й от Виетконг. Беше нагласил всичко така, че да изглежда, сякаш изтичането на информация е станало неумишлено. Сигурно е било много лесно. Данните са били съобщени „по невнимание“ на някой от командването, за когото е знаел, че поддържа връзки със северновиетнамската армия. Може да е била „скрита“ в чанта с документи, изоставена „небрежно“ в пост в джунглата, който е трябвало набързо да се евакуира заради вражески огън. Подробностите може да са били съобщени чрез код или радиочестоти, известни на врага. Димаръст е искал да се отърве от Янсън. И се е погрижил за това по най-добрия начин, както само той може. Цялата мисия е била шибан капан, хитрост, скроена от майстора на хитростите.
_Димаръст го беше натопил!_
А сега без съмнение лейтенантът си седеше в кабинета и слушаше Хилдегард фон Бинген, а Янсън беше вързан за стол в лагер на Виетконг с гнойни рани от въжетата и с разбито тяло, а главата му се въртеше, главно от мисълта, че мъките му едва сега започват.
— Е — каза Фан Нгуен, — трябва да признаеш, че разузнаването ни е супер. Знаем толкова много за вашите операции, че е безсмислено да увърташ. Все едно да лишиш океана от една сълза. Да, така мисля. Така мисля.