Той се отдалечи за малко, каза нещо на един офицер, после се върна и седна на стола си.
Очите на Янсън се спряха на стъпалата му, които не стигаха до земята, и забеляза големите американски обувки с връзки, тънките му като на дете прасци.
— Трябва да свикнеш с мисълта, че никога няма да се върнеш в САЩ. Скоро ще ти разкажа историята на Виетнам. Ще започна с Чунг Чак и Чунг Ни, двете кралици на Виетнам, които изгонили китайците от нашите земи през трийсет и втора година след Христа — да, преди толкова векове! Преди император Хо живели сестрите Чунг. А къде е била Америка през трийсет и девета година след Христа? Скоро ще разбереш колко безполезни са усилията на твоето правителство да лиши виетнамския народ от правото му на национално самосъзнание. Имаш да учиш доста уроци и аз ще ти ги налея в главата. Но и ние очакваме да ни кажеш много неща. Споразумяхме ли се?
Янсън не отговори нищо.
Виетнамецът даде знак с очи и върху лявата страна на Янсън се стовари карабина. Нова болка премина през него като електрическа дъга.
— Може да започнем с нещо по-леко и след това да преминем към по-сериозните теми. Ще поговорим за теб. За детството ти. За богатата попкултура на Америка.
Янсън мълчеше. Не след дълго обаче дочу стърженето на метал върху метал. Отново промушваха дебелата тръба между оковите на краката му.
— Не — изкрещя той. — Не!
И Янсън започна да говори. Разказваше какви филми прожектират по телевизията и в киносалоните. Фан Нгуен се интересуваше по-специално кое се смята за щастлив край и кой край беше допустим. Янсън му разказа за детските години в Кънетикът. Разказа за живота на баща си като застрахователен агент. Идеята заинтригува Фан Нгуен, той стана съсредоточен и сериозен и подкани Янсън да му обясни цялата концепция, разнищвайки понятията риск и вероятност с почти конфуцианска тънкост. По същия начин Янсън можеше да заплени някой антрополог с разкази за ритуала на обрязване, извършван от жителите на остров Тробриан.
— А твоят баща водеше ли истински живот на американец?
— Той смяташе, че да. Печелеше добре. Притежаваше хубава къща, красива кола. Можеше да си купи каквото пожелае.
Фан Нгуен се облегна на стола си, а широкото му и грубо лице стана напрегнато.
— И това дава смисъл на живота ви? — попита той. Скръсти малките тънки ръчички като на дете пред гърдите си и поклати глава. — Х-м-м? Това дава смисъл на живота ви?
Задаваше този въпрос отново и отново. Нгуен отказваше да го определят като човек, който води разпити. Той настояваше, че е „учител“. С всеки изминал ден позволяваше на Янсън все по-голяма свобода на движение. Той можеше да обикаля около бамбуковата колиба, разбира се, под зоркото око на охраната. Един ден, след като се посмяха, разговаряйки за американския спорт (Нгуен предполагаше, че в капиталистическите общества класовата борба намира въображаем израз на спортния терен), дадоха на Янсън да подпише документ. В него се твърдеше, че Националният фронт за освобождение се е отнасял добре с него, предоставил му е медицинска помощ. Бойците от фронта бяха наречени борци за свобода и демокрация. В него се призоваваше САЩ да се откажат от империалистическата си агресия. Пъхнаха писалка в ръката му, красива перодръжка, френско производство, явно останала от някой от старите колониални владетели. Когато отказа да подпише документа, го биха, докато изпадна в безсъзнание.
А когато отново се съвзе, се намери окован в тясна бамбукова клетка висока метър и петдесет и широка осемдесет сантиметра. Не можеше да стои прав, не можеше да седне. Не можеше да се движи. Нямаше какво да прави. До краката му имаше купичка с почти черна вода с животински косми и умрели насекоми. Беше птица в клетка, която чака само да я нахранят.
Предстоеше му дълго чакане.
— _Ксин лой_ — каза му пазачът. — _Съжалявам за това._
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Молнар. Село, което историята бе заличила.
Молнар. Където всичко бе започнало.
Сега изглеждаше последната им надежда да открият някаква връзка с произхода на Питър Новак. Последната им надежда да разплетат мрежата на измамата, в която бяха впримчени.
Какво друго, ако въобще нещо им оставаше?
Пътят, по който тръгнаха на следващата сутрин, заобикаляше големите градове и магистрали, а ланчията им се задавяше и подскачаше, докато се изкачваха по склоновете на хълма Бюк в Североизточна Унгария. Джеси изглеждаше притеснена през повечето време.
— Имаше нещо смущаващо около тримата мъже от вчера — каза най-после тя. — В начина, по който действаха.