— Триъгълната конфигурация? Съвсем стандартно. Така постъпваш, когато разполагаш само с трима души. Наблюдение и блокиране. Точно като по учебник — отговори Янсън.
— Тъкмо това ме смущава. Че беше като по нашия учебник.
Янсън помълча няколко секунди.
— Явно са обучавани в Консулски операции — предположи той.
— И аз имах такова усещане — съгласи се Джеси. — Точно това усещане. А като видях как действа русият тип…
— Все едно, че е разгадал какво ще предприемаш и е отвърнал на контраудара ти, така ли?
— Нещо такова, да.
— Много стабилно от тактическа гледна точка. Каквито и да са били съображенията му, е трябвало да ликвидира и теб, и заложника ти. И почти е успял. Това, че е застрелял колегата си, означава, че не е искал да рискува да изтече информация.
— Трябва да ти призная, че това ме тревожи — каза Джеси. — Въобще участието на Консулски операции. Все едно всички са се съюзили срещу нас. А може би е по-сложно. Може би е като онова, което влечугото от архивите разказа за начина, по който са били унищожени документите. От огън и вода, които са врагове помежду си.
Теренът ставаше все по-планински. Още щом панелните комплекси от съветската епоха се скриха от погледите им, те знаеха, че наближават крайната си цел. Село Молнар се намираше край реката Тиса, между Мишколц и Ниредихаза. На стотина километра на север беше Словашката република. На стотина километра на изток — Украйна, а точно под него — Румъния. В различни периоди от историята всички те са били експанзионистки сили, геополитически хищници. Планините правеха път на реката, а също и на всяка армия, която би пожелала да премине от източния фронт към сърцето на Унгария. Природата беше измамно красива със смарагдовозелени хълмове, полегати склонове, синеещи планини в далечината. Тук-там някой хълм се извисяваше като връх с лозя по склоновете, разположени терасовидно, и гори като маскировъчно покритие по високите части. И все пак пейзажът беше белязан и визуално, и по начини, които не се виждаха.
Минаха по малък мост над Тиса, който някога бе свързвал двете половини на село Молнар.
— Не е за вярване — каза Джеси. — Селището е изчезнало. Все едно някой е махнал с магическа пръчка.
— Де да беше така — прекъсна я Янсън.
Беше чел, че в един зимен ден на 1945 година Червената армия се спуснала по тези планини, а една от Хитлеровите дивизии й устроила засада. Артилерийските оръдия тъкмо минавали по пътя край Тиса, когато германците и войниците на „Кръстосаните стрели“* се опитали да ги отблъснат без успех, но Съветите дали много жертви. Червената армия сметнала, че жителите на Молнар са знаели за засадата. Земеделското население в района трябвало да си получи заслуженото. И то платило с кръвта си. Селото било изгорено, а жителите му — избити.
[* Унгарско фашистко движение. — Бел. прев.]
Докато Джеси проучваше картите на местността, откри, че на мястото, където преди войната се е намирало малкото село, сега не бе отбелязано нищо. Джеси бе разгледала картите с лупа и чертожна линия. Нямаше никаква грешка — отсъствието бе по-красноречиво от всякакво присъствие.
Спряха до крайпътна кръчма. Вътре двама мъже седяха на дългия бар и пиеха бира. Бяха облечени мизерно. С дрипави и изпоцапани с кал памучни ризи и сини дочени панталони или някаква тяхна стара съветска версия. Никой от двамата не погледна към пристигналите американци. Съдържателят ги проследи безмълвно с очи. Носеше бяла престилка и бършеше халби с кърпа, която изглеждаше мръсна. Оплешивяващата му коса и тъмните торбички под очите го състаряваха.
Янсън се усмихна.
— Говорите ли английски? — обърна се той към кръчмаря.
Мъжът кимна.
— Вижте, двамата със съпругата ми разглеждаме наоколо. Но правим също нещо като проучване на родовите корени. Разбирате ли ме?
— Семейството ви унгарско ли е? — английският на кръчмаря беше с акцент, но разбираем.
— Семейството на жена ми — отвърна Янсън.
Джеси се усмихна и кимна.
— Точно така — потвърди тя.
— Наистина ли?
— Според семейните архиви нейните предци са били родени в село Молнар.
— Вече не съществува — обясни кръчмарят. Сега Янсън видя, че беше по-млад, отколкото предположи от пръв поглед. — А фамилното име как е?
— Фамилното име е Киш — отвърна Янсън.
— Киш е унгарското съответствие на Джоунс. Страхувам се, че това няма да помогне много на проучването ви — тонът му беше студен, официален, резервиран.
Не е типичен селски кръчмар, реши Янсън. Когато се отмести от бара, върху бялата му престилка лъсна мръсна хоризонтална ивица на мястото, където големият му корем се бе опрял о ръба на плота.