— А дали някой друг си спомня за предишните времена? — обади се Джеси.
— Може би… един от онези господа — кръчмарят посочи към единия с брадичката си. — Той дори не е унгарец, а палок и говори на много стар диалект. Едвам му разбирам. Той знае обаче нашата дума за пари, а аз тяхната за бира. Така че се разбираме. Повече не ми трябва. Той хвърли поглед към другия. — А този е рутенец. — Вдигна рамене. — Повече не знам. И неговите форинти са като на останалите. — Беше уж демонстрация на демократично мислене, но се получи обратният ефект.
— Ясно — каза Янсън, чудейки се дали думите на съдържателя бяха проява на отзивчивост, или просто го отряза. — И няма никой наоколо, който да си спомня за миналите времена?
Мъжът зад бара промуши мръсната кърпа в халбата, оставяйки по нея мъх.
— Миналите времена? Преди 1898? Преди 1956? Преди 1944? Преди 1920? Според мен тези са миналите времена. Говори се, че сега времената са нови, но аз не споделям напълно това мнение.
— Слушам ви — каза Янсън дружелюбно.
— От Америка ли идвате? В Будапеща има много хубави музеи. А на запад — красиви селища. Много живописни. Точно като за хора като вас, американски туристи. Тук не е най-подходящото място за посещения. Не разполагаме с пощенски картички. Доколкото знам, американците не си падат по места, за които няма пощенски картички.
— Не всички американци — увери го Янсън.
— Всички американци си мислят, че са различни — каза мъжът кисело. — Това е един от многото, многото начини да бъдеш като останалите.
— Това е явно унгарска констатация — възрази Янсън.
Мъжът му се усмихна и кимна:
— Така е. Но хората тук са страдали твърде много, за да са добра компания. Това е истината. Ние не сме добра компания дори за себе си. Някога хората са прекарвали вечерите пред огнището. Сега гледаме телевизия.
— Електронното огнище.
— Точно. Хващаме дори Си Ен Ен и МТВ. Вие, американците, се оплаквате от контрабандата на наркотици в Азия, а същевременно наводнявате света с техния електронен еквивалент. Нашите деца знаят имената на рапърите и кинозвездите ви, но нито дума за героите на нашия народ. Знаят кой е Стивън Кинг, но не знаят кой е крал Щефан — основателя на нашата нация — Поклати съжалително глава. — Това е невидима инвазия, със сателити и предаватели вместо с артилерия. А вие сте тук за какво? Защото ви е писнало от еднообразния ви живот. Идвате да търсите корените си, защото ви се ще да изглеждате екзотични. Но където и да отидете, откривате собствените си следи. Змийската отрова е навсякъде.
— Господине — прекъсна го Джеси, — да не сте пиян?
— Имам диплома по английски език от университета в Дебрецен — продължи той. — Вероятно това опира до същото нещо. — Усмихна се горчиво. — Учудени сте? Синът на кръчмар учи в университет. Това е от славното комунистическо минало. Завършилият висше образование кръчмарски син не може да си намери работа. Това е от славното капиталистическо настояще. Синът работи за баща си. Това е от славното унгарско семейство.
Джеси се обърна към Янсън и прошепна:
— Там, откъдето идвам, хората казват, че ако до десет минути не откриеш кой е пияният около масата, значи си ти.
Янсън не промени изражението си.
— Тази кръчма още ли е на баща ви? — попита той мъжа с големия корем.
— Все още — отвърна синът внимателно.
— Чудя се дали не си спомня…
— А-а-а, мъдрият стар маджарин, който жули ракия и върти кинолентата като в нямото кино? Баща ми не е местна туристическа атракция, за да го използвате за забавление.
— Знаете ли, ще ви кажа нещо — прекъсна го Джеси. — Някога и аз работех в бар. В моята страна се смята, че това е бизнес за гостоприемство. — В гласа й прозвуча слаба нотка на раздразнение. — Съжалявам, че мечтаното от вас образование не ви е осигурило мечтаната работа и направо ще се разплача, че вашите деца предпочитат МТВ пред вашата унгарска телевизия, но…
— Скъпа — намеси се Янсън с предупредителен тон, — по-добре да си хващаме пътя. Става късно.
Хвана я за ръката и я придружи през вратата. Когато излязоха на слънце, видяха старец върху люлеещ се брезентов стол на верандата. В очите му личеше учудване. Дали е бил там, когато пристигнаха? Вероятно. По някакъв начин мъжът се сливаше с обстановката, все едно беше някаква мебел без име.
Възрастният мъж се потупа по главата и направи с ръка знак, с който искаше да каже, че синът му е побъркан. Очите му сякаш се смееха.
— Моят син е откачен — каза той спокойно. — Иска да ме разори. Видяхте ли му клиентелата. Рутени. Не им се налага да слушат вечните му оплаквания. Никой унгарец няма да стъпи вече тук. За какво да му слушат простотиите. — Лицето му не беше набръчкано, а имаше характерния за някои възрастни хора порцеланов вид, който се дължи на изтънялата кожа и им придава особено деликатно изражение. Голямата му глава бе покрита с бяла коса, по-скоро рядка, а очите му бяха небесносини. Люлееше се напред-назад със стола с неизменната усмивка на уста. — Но Дьорд е прав в едно нещо. Хората тук са страдали твърде много, за да са цивилизовани.