— С изключение на вас — изчетка го Джеси.
— Харесвам американците — каза старецът.
— Вие сте сладур — отговори Джеси.
— Словаците и румънците най-добре да вървят да се обесят. Също германците и руснаците.
— Предполагам, че сте преживели тежки времена — заяви Джеси.
— В кръчмата ми никога не са влизали рутени, когато аз се оправях с нея. — Той смръщи нос. — Тези хора не ги обичам — добави меко. — Те са мързеливи и не правят нищо друго, освен да се оплакват по цял ден.
— Трябва да сте слушали какво говорят за вас — каза тя, приближавайки се до него.
— Те?
— Обзалагам се, че кръчмата ви е била пълна, когато вие сте я обслужвали, и че са идвали много жени.
— Защо смятате така?
— Такъв хубав мъж като вас. А освен това ми се струва, че все още си имате куп главоболия с жените — Джеси клекна до стареца.
Той се усмихна още по-широко. Такава близост с красива жена не беше за вярване.
— Харесвам американците все повече и повече — каза старецът.
— Американците също ви харесват — отговори Джеси и го погали нежно по ръката. — Поне един от тях.
Той пое дълбоко дъх, вдишвайки парфюма й.
— Скъпа, ухае като токайско вино за императори.
— Сигурна съм, че говорите по този начин на всички момичета — закани му се тя с пръст.
За миг стана сериозен.
— Не — увери я той и отново се усмихна. — Само на красивите.
— Обзалагам се, че сте познавали някое и друго красиво момиче в Молнар навремето.
Той поклати глава.
— Отраснах по-нагоре по Тиса. Близо до Шарошпатак. Преместих се тук през петдесетте години. Молнар вече го нямаше. Само скали, камънаци и дървета. Моят син принадлежи на поколението на разочарованите. Чалодоттак. Хора като мен, оцелели при Бела Кун, Милош Хорти, Ференц Салаши и Матиаш Ракоши, знаят какво е благодарност. Ние никога не сме хранели големи надежди. Затова и не можем да изпитаме голямо разочарование. Моят син продава по цял ден бира на рутените, да забелязвате да се оплаквам?
— Наистина трябва да тръгваме — прекъсна го Янсън.
Джеси не изпускаше от очи стареца.
— Толкова по-различно са стояли тогава нещата. По тия земи не е ли живял някой унгарски благородник?
— Граф Ференци-Новак. Земите му са се простирали чак до склоновете на планината — той посочи с ръка.
— Трябва да е било хубава гледка. Замък и всичко останало?
— Много отдавна — отговори той разсеяно. — Замък и всичко останало.
— А дали все пак има някой, останал жив от онова време, да познава графа. Ференци-Новак, така ли беше?
Старецът замълча, чертите му изглеждаха почти азиатски.
— Е — каза той, — има една старица, баба Гита. Гита Бекеши. Също говори английски. Научила го като момиче, докато работела в замъка. Нали знаете как е било — руските аристократки са държали да се говори на френски, а унгарските — на английски. Хората винаги искат да са това, което не са.
— Бекеши ли казахте? — повтори Джеси.
— Не е много добра идея. Повечето хора казват, че тя живее с миналото. Не мога да ви обещая, че е с всичкия си. Но е истинска унгарка. А това е повече от всичко, което може да се каже за някого. — Той се засмя флегматично. — Живее в стара ферма, втората вляво и после още веднъж вляво. След завоя.
— Може ли да й кажем, че вие ни изпращате?
— По-добре недейте — отговори той. — Не искам да ме кълне. Тя не обича непознати. — Той отново се засмя. — Меко казано.
— Е, нали знаете какво казваме в Америка? — Джеси го погледна дружелюбно. — Тук няма непознати, има само приятели, с които още не сме се срещнали.
Синът, все още с бялата пристилка, завързана около корема му, излезе на верандата и ги изгледа с неприкрита ненавист.
— Има още нещо, което е много характерно за вас, американците — измърмори той. — Имате неизчерпаема самоувереност.
Разположена по средата на пътя, който слизаше по полегатия хълм, старата двуетажна селска къща от тухли приличаше на хилядите други, разхвърляни из околността. Можеше да е на един век или на два, на три века. Някога тя вероятно е била обитавана от заможен селянин и семейството му. Но колкото повече я доближаваха, ставаше ясно, че времето се е отнесло доста безмилостно към нея. Покривът беше заменен с ръждясали тенекета. Наоколо растяха на воля дървета и асми и затулваха прозорците. Малките кръгли прозорчета под покрива бяха затъкнати с пластмаса, която бе започнала да се разпада от слънцето. Няколко големи пукнатини минаваха от основите до средата на фасадата. Боята по външните капандури се беше изполющила. Не беше за вярване, че някой живееше тук. Янсън си припомни присмехулния поглед на стареца и се запита дали не си беше направил някакъв унгарски майтап с тях.