— На това му се вика последна грижа — каза Джеси.
Спряха ланчията встрани от пътя. Път едва ли бе най-точната дума, тъй като настилката беше разбита и цялата на дупки. Продължиха пеша по пътеката, която някога е служела за изкарване на добитъка. Сега беше почти непроходима, обрасла цялата с буренак. Къщата на около миля надолу по склона беше пример за запуснатост.
Докато доближаваха портата, Янсън чу някакъв шум. Тихо ръмжене. След миг позна, че ръмжеше куче. После се чу гърлен лай.
През тясното стъклено прозорче на вратата той забеляза бялата фигура, която се въртеше неспокойно. Беше кувас, древна унгарска порода кучета, отглеждани за пазачи, отпреди повече от хиляда години. Породата бе неизвестна на Запад, но на Янсън му бе добре позната. Преди две години си бе имал работа с едно подобно създание. Като другите домашни кучета, използвани главно като пазачи — мастиф, питбул, алзасец, доберман, — те пазеха ревностно стопаните си и бяха агресивни към непознати. През петнайсети век един от унгарските крале се доверявал само на кучета от порадата кувас, но не и на хора. Животните бяха със знатна осанка, издължен гръден кош, силна мускулатура, дълга муцуна и дебела бяла козина. Янсън беше виждал подобна бяла козина, изцапана с човешка кръв. Знаеше много добре на какво е способен един кувас, когато бъде насъскан. Зъбите му бяха остри, захапката силна, а когато се нахвърлеше, бързоногото животно се превръщаше в кълбо от мускули и зъби.
Кучето на Гита Бекеши не приличаше на гигантското създание, за което се разказваше, че живеело в древността. Беше високо около метър и тежеше шейсетина килограма, изчисли Янсън. В момента беше враждебно настроено. Малко същества бяха така опасни, както настървен кувас.
— Госпожо Бекеши? — викна Янсън.
— Махайте се! — отвърна разтреперан глас.
— Това е кувас, нали? — попита Янсън. — Какво красиво животно! Няма друго като него.
— Това красиво животно само чака да си забие зъбите в гърлото ви — каза старата жена с малко по-решителен глас.
Чуваше се през отворения прозорец. Тя самата остана в сянката.
— Затова ли бихме толкова дълъг път — обади се Джеси. — Чак от Америка. Вижте, моят дядо е пристигнал от село Молнар. Хората казват, че вие сте единствената, която може да ни разкаже нещо за това място.
Последва дълга тишина, като се изключеше ръмженето на настръхналото куче.
Джеси погледна Янсън и прошепна:
— Това куче е наистина страшно.
— Напомни ми да ти разкажа някой път за Анкара 1978 година — отговори Янсън тихичко.
— Знам за Анкара.
— Повярвай ми, нищо не знаеш.
Най-накрая жената наруши мълчанието.
— Как се казва дядо ти?
— Фамилията му е Киш — отговори Джеси и повтори нарочно избраното доста разпространено име. — Но аз се интересувам по-скоро от мястото, от света, в който е отраснал. Не точно от него. Наистина, искам просто да запазя някакъв спомен…
— Лъжеш — викна жената. — Ти лъжеш! — Гласът й беше като стон — Появяват се разни непознати и лъжат. Трябва да се засрамиш. А сега се махайте! Махайте се, иначе ще ви се случи нещо, което наистина ще запомните. — Чуха познатия звук от зареждане на пушка.
— Мамка му — прошепна Джеси. — Сега какво?
Янсън вдигна рамене.
— Когато нищо не се получава, опитваш с истината.
— Хей, госпожо — каза Джеси. — Да сте чували за граф Янош Ференци-Новак?
Възцари се пак дълга тишина. С прегракнал глас жената най-после наруши мълчанието:
— Кои сте вие?
Ахмад Табари бе изумен от експедитивността, с която действаше шефът на разузнаването. Срещаха се едва за трети път, а ал-мусташар вече вършеше чудеса.
— Работим на етапи — уведоми го либиецът със светнали очи. — Пратка огнестрелно оръжие дори в момента пътува към твоите хора в Непура. — Той имаше предвид пристанището в северозападния край на Кена. — Не беше лесно да се уреди. Надявам се да не бъде засечена. Анурийските военни съдове ви създават понякога проблеми, нали?
Отговорът на воина от Кагама беше предпазлив.
— Човек отстъпва назад, за да продължи напред. Дори борбата на Пророка не е била безметежна. Иначе нямаше да е борба. Спомни си примирието от Худайбия.