— И ще го убия — думите бяха изречени като свършен факт.
— Разбира се — изрази увереност Магхур. — Справедливостта на Аллах го изисква. Но времето не чака, тъй като апетитът на твоите революционни последователи е голям.
— А какво ще задоволи този апетит?
— Кръвта на неверника — каза Магхур. — Тя ще потече като сока от най-сладкия нар и ще подхрани вашата кауза.
— Кръвта на неверника — повтори Халифа.
— Въпросът е на кого можеш да се довериш, за да я… изцедиш?
— Доверие? — Халифа примигна бавно.
— Кого ще изпратиш за свой заместник?
— Заместник? — Кагамският боец изглеждаше изненадан. — Това не е задача, която може да се повери на друг. Спомни си, че проповедникът сам поведе хората в битката за Хайдар.
Очите на либиеца се разшириха от огромното уважение, което изпита към бунтовническия лидер.
— Кръвта на неверника наистина ще се пролее — каза Халифа и протегна ръце. — Тези длани ще се напоят с кръвта на Питър Новак.
— С благословията на Аллах — либиецът се поклони. — Ела с мен. Да оседлаем коня. Мансур те очаква, Халифе.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
С огромно нежелание най-накрая Гита Бекеши се съгласи да ги пусне вътре в разпадащата се селска къща, където тя живееше сам-самичка с кръвожадното куче. Враждебността на кучето все още бе голяма, макар че то се отдръпна послушно, но от напрегнатата му поза личеше, че е готово при най-малкия сигнал от старицата да се нахвърли върху посетителите с настръхналата си козина и остри зъби.
Старицата беше грохнала като къщата си. Кожата й висеше свободно от черепа. През оредялата й коса се провиждаше бледата и суха кожа на главата. Очите й бяха хлътнали, безчувствени и празни зад гънките като ивици на змийска кожа. Ако възрастта бе омекотила чертите, които са били остри, в същото време бе изострила чертите, които са били меки. Бузите й бяха измършавели и хлътнали, а устата се бе свила и й придаваше злобно изражение.
Беше лице на оцелял човек.
От многото статии, които прегледа, Янсън знаеше, че Питър Новак е бил осемгодишен през 1945 година, когато войските под командването на Хитлер и особено на Сталин ликвидирали земеделското селце Молнар, родното му място. Населението на Молнар било малобройно — под хиляда души в началото на четирийсетте години. Всички загинали. Дори да не се смяташе възрастта й, човек едва ли можеше да преживее подобен катаклизъм и той да не остави траен отпечатък върху него.
В огромната дневна печката беше запалена. Върху дървения рафт над нея от стара снимка в потъмняла сребърна рамка гледаше красива млада жена. Гита Бекеши на младини — яка селска мома, пращяща от здраве, и още нещо, закачлив поглед. Гледаше ги така, сякаш се присмиваше на опустошенията, нанесени й от възрастта.
Джеси се приближи до снимката.
— Каква красавица сте била — каза тя откровено.
— Красотата понякога е проклятие — отбеляза старицата. — За щастие не е вечна.
Тя цъкна с език и кучето се настани до нея. Протегна се и го погали по козината с кокалестите си ръце.
— Разбрах, че някога сте работили за графа — обади се Янсън. — Граф Ференци-Новак.
— Избягвам да говоря за това — отряза го тя грубо. Седеше върху очукан стол. Седалката беше наполовина разпрана. На стената точно зад гърба й висеше стара пушка. — Живея сама и единственото, което искам, е никой да не ме безпокои. Предупреждавам ви, че само си губите времето. Е, пуснах ви вътре. Сега можете да разказвате, че сте били при старицата и сте й задавали въпроси. След което да уведомите всички, които ги вълнува, че Гита Бекеши не говори нищо. Само едно ще ви кажа: в Молнар не е живял никой с фамилията Киш.
— Чакайте малко, казахте „който се вълнува“. Кого имате предвид?
— Не себе си — отговори тя, след което млъкна и се загледа пред себе си.
— Това кестени ли са? — попита Джеси, забелязвайки купа върху малката масичка до жената.
Бекеши кимна.
— Може ли да си взема? Толкова е невъзпитано от моя страна, но виждам, че току-що са опечени, защото цялата къща ухае на печени кестени и направо ми потекоха лигите.
Бекеши погледна купата и кимна.
— Още са горещи — отвърна тя одобрително.
— Напомня ми за баба. Когато ходехме при нея, тя ни печеше кестени… — Джеси засия при този спомен. — И всеки ден беше като Коледа. — Тя обели един кестен и го излапа лакомо. — Вкусно. Много вкусни кестени. Само заради тях си струваше петчасовото шофиране.
Жената кимна, а настроението й видимо се промени.
— Стават прекалено сухи, когато ги препечеш.
— Но пък остават твърди, ако са недопечени — отбеляза Джеси. — Но тези са докарани като по учебник.